Archive for the ‘приказка’ Category

Нужно е поддържане

петък, септември 24th, 2021

Тя беше малка звезда, но мечтаеше да помага на хората. Когато чу желанието ѝ, майка ѝ се скара:

– Ти не бива изобщо да се доближаваш до Земята. Огънят ти ще я изпепели.

– Но аз искам да помогна на хората, – противопоставяше се звездичката.

– Е, – примирено въздъхна майка ѝ, – Можеш да им подариш малка искрица, която да възпламени огън в сърцата им.

И звездичката постъпи точно така.

Нейната искра достигна до Земята и запали огън в сърцата на хората.

Людете изправиха глави. Очите им засияха. И те започнаха нещо ново, което не бяха правели преди.

– Ще напишем поезия изпълнена с любов и нежност, – казаха едни.

– Ще издигнем великолепни сгради, – добавяха други.

А трети обещаваха:

– Ще засадим безплодната пустиня.

Мечтите им нямаха чет.

Измина цяла година.

Звездичката забеляза, че много малко от хората се заловиха истински да претворят мечтите си. Повечето от тях забравиха за тях.

Неудовлетвореността се загнезди в сърцето на звездичката.

Един ден тя изплака мъката и болката си пред майка си:

– Запалих милиони сърца, но повечето угаснаха. Навярно искрата ми е била слаба.

– Не тъгувай, – каза майка ѝ. – Ти можеш да запалиш хиляди сърца, но всяко от тях трябва да се постарае само да поддържа този огън.

Независимата

сряда, септември 22nd, 2021

Първоначално тя бе малка вълна, но постепенно порасна. Стана висока и силна.

Погледна се и си каза:

– Защо ми е морето. Искам да живея сама, да бъда независима.

Вълната се пенеше и подскачаше изпълнена с копнежи и нови желания:

– Ще изляза на сушата. А там ще ме посрещнат като царица ….

И хукна към брега.

Дочуха я други вълни и я последваха.

По пътя си тази огромна водна стихия потопи множество кораба и изпрати на дъното десетки хиляди човешки души.

Пакостите ѝ бяха безчет.

Най-накрая бе достигнат желания бряг.

Хвърли се върху него и …. се разби в непристъпната му скала.

За миг от нея и последвалите я вълни останаха само пръски и.…изчезнаха.

Задържаха се единствено лошите спомени на пострадалите от нея жертви, изпълнени с много болката и тъга.

Кое е най-доброто

четвъртък, септември 9th, 2021

Две царевични зърна бяха изпаднали от коша на баба Мара и лежаха кротко на земята.

Едното зърно погледна към небето и започна да мечтае на глас:

– Искам да порасна. Да пусна корени надълбоко в земята и да бъда красиво растение над нея. Ще усещам топлите ласки на слънцето, а росата ще мокри моите листа.

И това наистина се случи с него.

Второто зърно каза:

– Аз се страхувам да пусна корени в земята. Не се знае какво ще срещна в тъмното.

То трепереше цялото.

– Ако от мен израсте нежно стъбло, то може да се повреди, защото насекоми ще го нападнат. Дори и да му се размине това, може да го прекършат и стъпчат с крака.

Накрая категорично заяви:

– Не, по-добре да изчакам по-благоприятни времена.

И второто зрънце остана да чака.

Една кокошка го видя и мигновено го клъвна.

Изгубеното единство

понеделник, септември 6th, 2021

Слави имаше всякакви чорапи бели, сини, с картинки, избелели, но и такива, с които той не можеше да се раздели.

За тях обикновено казваше:

– Тези са ми много удобни, не ги изхвърляйте. Здрави са, макар да са изгубили част от цветовете си.

Един ден Слави забеляза, че от чифта му любими сини чорапи, бе изчезнал единият.

– Колко жалко, толкова много ги харесвах.

Обърна цялата стая наопаки, но не намери другият чорап.

Ядосано хвана единствения останал чорап и го захвърли в кошчето за боклук. За какво му е само един?

Мина се време и котката домъкна отнякъде другият изгубен чорап.

Той беше прашен и леко разкъсан, но … вече не беше нужен на никого и се намери бързо в кошчето за отпадъци.

– Защо се отнасят така с мен, – възропта чорапът. – Така добросъвестно съм му служил.

– Запомни едно, умнико, – каза старата ваза дочула вопъла му, – Когато работиш заедно с някого, няма значение кой си. Но пропадне ли единият, страдате и двамата.

Неземната сграда

неделя, септември 5th, 2021

На строежа нямаше хора, но се долавяше тих говор. Там бяха струпани купчина камъни с различна големина.

– Ние дойдохме от една висока планина.

– А нас ни откъртиха от стръмни скали.

– Ех, какво знаете вие?! – обади се голям къс мрамор недалече от купчината. – Огън и вода са действали върху нас през вековете. Под тяхно влияние сме се превърнали просто в скали.

– Какво ще стане с нас? – попита дребно камъче, което едва се забелязваше в купа.

– Хората от нас ще изградят жилища, – заяви един голям отломък. – Радвайте се на света, но не забравяйте уроците на Създателя ни.

– Уроци?! – оживиха се наоколо.

– Трябвало е да преживеете много лета преди динамитът да ви разкъса, да ви разтрошат с кирки, – изтъкна големият камък,

– Когато това се случи с нас, – едва се чу гласчето на малко заоблено камъче, – лежах между грозните блокове на кариерата и се питах. За какво е нужно всичко това? Без никаква цел ни раздробиха, но после дойдоха камионите ….

– Докато сте на канарата, – започна едър олющен камък, – вие не сте завършени. Някога и аз не разбирах това. Минава време и ви насочват към по-съвършена сграда, където човешки ръце ви поставят на място, където да служите на Твореца.

Някой запя:

В тишината няма прекрасни звуци.
В мраморния блок няма красота.
Но докосне ли се умелата ръка на Господ,
камъкът скритата си красота ще изяви.
Не позволявай звуците да замрат в душата.
Нека неземният скулптор да те извае.
Не допускай твоя образ да остане скрит…….