За всекиго по нещо

гора, Господарят дошъл в имението си и решил да обиколи с иконома си своите владения.

Изведнъж стигнали до пътечка, която водела до рекичка.

– Слушай, Вася, – казал господарят, – при следващото мое идване направи мост през рекичката или сложи обикновена дъска, поне да може да се минава без човек да си измокри краката.

След една година господарят пак дошъл. Отново обиколил имението си с иконома. Стигнали до рекичката, но там нямало мост. Господарят въздъхнал и без да каже нито дума, продължил нататък.

На следващият ден господарят тръгнал на лов и решил да мине през рекичката, защото от там била по-близо гората. За целта той си бе обул високи ботуши, но когато стигнал до рекичката, през нея имало мост.

Извикал иконома:
– Как така за една година тук не можа да поставиш и една дъска, а за една нощ цял мост си изградил?

– До сега нямаше толкова настойчива заповед, господарю!

Бог изпратил парче сирене на враната.

Притичала лисицата под дървото, където била враната и казала:

– Сега си мислиш. че ще те помоля да си отвориш клюна? Не, вчера се покаях и сега вярвам в Бога.

– Амин, сестра! – казала враната.

И отново останала без сиренце.

В един селски хан се отбил странстващ търговец. На гърба си носел голям товар със стоки. Хазайката на хана била алчна жена. Като видяла товара му поискала да си го присвои.

Тя завела търговеца в стаята му и веднага изтичала при мъжа да се посъветва, как да вземе стоката от търговеца.

– Това може да се направи много лесно, – казал мъжът ѝ. – Трябва да вземеш от онази билка, дето расте в задния ни двор. Свари я и я смеси с вечерята му. Тази билка отнема паметта. Ако търговецът поеме част от нея, той непременно ще забрави товара си със стоките.

Жената така и направила. Отишла в задния двор, напълнила един пакет с билката и я сварила. Отварата смесила със всички ястия, които поднесла на търговеца.

Човекът се нахранил добре и нищо не забелязал, само му се завило малко свят и лицето му се зачервило. Почти веднага заспал.

На следващата сутрин той се събуди още призори с натежала глава и си тръгнал.

Жената почакала, докато търговецът напуснал хана и веднага се втурнала в стаята му, но тя се оказала празна. Хазайката огледала навсякъде, проверила всяко ъгълче, но нищо не намерила.

Ядосана тя отишла при мъжа си:

– Твоята билка нищо не струва! Напразно я варих. Търговецът си тръгна и нищо не остави.

– Не може да бъде! – възкликнал мъжът ѝ. – Който поеме от тази билка, със сигурно ще забрави нещо.

Жената отново отишла в стаята на търговеца и внимателно я изследвала, но не открила нищо.

Изведнъж та се плеснало по челото и започнала да вика:

– Забравил е! Забравил е!

Мъжът чул виковете ѝ и веднага дошъл в стаята.

– И какво от това? Какво е забравил?

– Забравил е да плати ….

Живели някога две мишлета, но те много страдали, защото всички ги обиждали. Отишли при мъдрия бухал да се посъветват за това:

– Ти стар и много мъдър, бухале, помогни ни. Всички ни обиждат. Котките и лисиците не ни оставят намира. Какво да правим?

Бухалът се замислил и казал:

– Тогава станете таралежи. Те имат бодли и никой не ги обижда.

Мишлетата се зарадвали и си тръгнали По пътя едното мишле казало:

– А как ще станем таралежи?

Двете мишлета отново отишли при бухала и го попитали:

– Мъдри бухале, а как да станем таралежи?

Бухалът ядосано им отговорил:

– Мишлета, защо ме занимавате с глупости? Тук със стратегии се занимавам …

В един изоставен градски парк, в центъра на детската площадка израсна топола. Никой не я бе насаждал. Семенце случайно бе попаднало в парка, покълна и въпреки трудностите, то оцеля и се превърна в стройно дърво.

Целеустремената млада красавица искаше да стане по-прекрасна от всички дървета, които растяха на известно разстояние от нея.

Всяка пролет тополата разпростираше своите клони все по на широко, сякаш се опитваше да прегърне целия свят.

Радваше се на лятото, жадно поглъщаше слънчевата светлина и благодатната дъждовна влага.

Един ден тополата забеляза тънко стъбълце пълзящо по земята.

– Помогнете ми да стигна слънцето, спасете ме, – прошепна то, когато  усети, че някой му обръща  внимание.

Тополата се зарадва, че случаят ѝ давал възможност да направи едно полезно и добро дело. Внимателно подхвана с клоните си слабото растение и го повдигна над земята. То веднага се хвана със своите зацепващи „ръце“ към надеждната опора.

Тополата с удоволствие поддържаше крехкото растение, предоставяйки му своите клони.

В края на лятото, новонастанилият се бръшлян оплете ниските клони на младата топола. В това време си мислеше:

„Трябва да оцелея на всяка цена в този изоставен край. Тук хора отдавна не са идвали, не е като в градините, където те преследват със брадви и ножове. Тук е истински рай за мен“.

И младият бръшлян започна да бърбори непрестанно, за да приспи бдителността на неразумното дърво:

– Толкова много се радвам на нашата среща.Хайде да станем приятели. Аз знам какво става в градините на хората и ще ти разкажа много интересни неща. Виждал съм как хората обрязват дърветата и не им дават да растат. На теб ти е провървяло, защото си попаднала в този изоставен парк. Ако беше в тяхната градина, щяха да те изкоренят и изгорят.

Тополата отговори:

– Да, аз съм много радостна тук, но ми е скучно сама. Нека бъдем приятели.

Бръшлянът се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, продължавайки да разказва страшните си истории:

– Децата чупят клоните на младите дървета. Възрастните режат  старите дървета, когато опират до електропроводите или закриват светлината в техните прозорци.

Тополата слушаше и се радваше:

– Колко съм щастлива, че съм израснала на това безлюдно място, а сега си имам и такъв знаещ другар.

Минаха няколко години. Бръшляна нацяло оплете тополата. Накрая тя разбра, че бе попаднала в алчни ръце и се примоли:

– Не ме задушавай, приятелю, не ми стига въздух да дишам.
Бръшлянът се усмихна и отговори:

– Нали искаше да бъдем приятели? Ти така самоотвержено се съгласи да ми помогнеш ….  Нима не видя какво става с дърветата, които растат далеч от крайградските зони?

Тополата със страх погледна на там и се ужаси. Дърветата или по скоро техните скелети се чернееха сред огромната маса победоносно зеленеещи листа на бръшляна.

Младата топола потрепери предчувствайки неизбежната си смърт. Тя искаше да каже нещо на бръшляна, но се отказа ….. дори не се опита да раздвижи още здравите си клони и да събори лъжеприятеля, а само смирено каза:

– Сама съм си виновна.

Минаха няколко години и тополата се превърна в жалко изсъхнало дърво.

Имало едно време един гарван. Но той искал да стане бял на цвят. Видял как жените се пудрят и решил да опита, и той като тях.

Гарванът се овъргалял в пудрата, но прахът не се задържали върху гладките му черни пера.

След това той отлетял до една локва и намазал перата си с кал. Но крилете му толкова натежали, че не могъл да излети и прасето едва не го смачкало.

Останалите гарвани започнали да му се смеят, но той не се отказал от желанието си да стане бял.

Накрая успял да се промъкне през прозореца на една мелница и добре се овъргалял в един чувал с брашно.

Когато си тръгнал от мелницата бил толкова бял, колкото си мечтаел.

– Вижте ме! – започнал да се хвали на другите гарвани. – Каква окраска имам! Какъв изискан цвят! Това много се различава от вашето глупаво черно.

Гарванът навирил човка и полетял, но се ударил в стената на мелницата.

Чуло се „туп“, а после „пляс“ и той паднал във вира зад мелницата.

Пляскал отчаяно с криле и едва успял да се спаси.

Когато излязъл на брега бил толкова черен, колкото и преди.