За всекиго по нещо

Петър вървеше през гората и си пееше. Песента му очарова горските птици.

Когато Петър излезе на една поляна, певците на гората се събраха около него и започнаха да се надпреварват, изказвайки възхищението от пеенето му:

– Имаш удивителен глас.

– Песента ти е прекрасна.

– Ти си невероятен.

……..

– О, – засмя се Петър, – това съвсем не ме изненадва. Посветих живота си на музиката и сега не бих се отказал от нея.

Славеят предложи:

– Хайде да пеем всички заедно.

– Така да бъде, – съгласиха се останалите.

Петър намери една пръчка, огледа бавно птиците и бързо вдигна двете си ръце.

От това движение птиците се уплашиха и се скриха в гората.

Петър тръсна глава:

– Какво им стана? Защо избягаха? Нали щяхме да пеем заедно?

Ще ви открия една малка тайна.

Петър бе диригент, а птиците не познаваха нотите. Когато пееха, тях никой не ги ръководеше.

Смъртта не беше част от Божия план. Именно чрез греха на Адам смъртта, временна и вечна, навлезе в човечеството. Тя влезе и в творението.

Цветята започнаха да избледняват. Тревата бързо изсъхваше.

Птиците пееха, но само в минорен тон.

Дърветата губеха листата си?

– И защото се случваше всичко това?

Творението бе подложено на разочарование, не по свой собствен избор. Това стана чрез нас.

Природата се надяваше, че ще бъде освободена от своето робство на тлението и ще бъде доведена до славната свобода.

Поради греха на човека творението бе подхвърлено на смъртта и разложението.

Най-голямата заплаха за нашата околна среда не бяха флуоровъглеводородите, ядрените опити, изгарянето на тропическите гори в района на река Амазонка или токсичните отпадъци.

Най-голямата угроза за природата бе и е грехът!

Можете помогнете да се почисти околната среда, като се покаете за греховете си! Само с чистене не става!

У Петко тази година се случи много добра реколта от полето. Той много се зарадва на това изобилие.

Покани приятелите си на празнична трапеза, за да отпразнува успеха си.

Рангел го посъветва:

– Благодари на Бога за изобилието на плодовете си.

Но Петко отговори горделиво:

– Защо трябва да благодаря на Бога? Всичко дължа на ръцете си. Я вижте какви мазоли са ми излезли на тях.

На следващата година, колкото и усилия да полагаше Петко, реколтата се оказа много слаба.

– За съжаление, тази година нищо не успях да изкарам, – оплака се Петко.

Чу го Рангел и го попита:

– Къде ти са ръцете с мазолите?

Борът се присмя на клонката:

– Ти ще бъдеш същата и след смъртта си, каквато си и сега. Тънка и малка. По-добре е да те няма на света. По-добра не би станала. За какво биха те употребили изобщо? Освен това аз съм по-близо до небето от теб.

Малката клонка не се обиди, а каза:

– От живота си не се оплаквам. Дори и да не ставам за нищо, аз съм запазена от пагуба и от брадвата не се страхувам. Не почитам опасностите. А ти имай всичко, за което си мечтаеш.

Борът започна мощно да се смее:

– Нещастнице, какво разбираш ти?

Клонката продължи без да се смущава:

– Не ме откарват в селската къща, за да я отоплява. нито ме вземат за строеж, когато строят.

Борът продължаваше да ѝ се присмива и да я унижава.

След два дена дойдоха и отсякоха бора. Влачиха го в гората, докато го докараха до селския дом, където щяха да се отопляват с него.

Високомерието бе напуснало бора.

А клонката остана здрава и читава.

Кучетата в стадото започнаха яростно да се бият. Повода бе съвсем малак, намерена кост от заклано животно.

Вълкът ги наблюдаваше и му бе весело. Той искаше в тази суматоха да си вземе своя дял.

Кучетата не забелязаха вълкът, когато нападна стадото. Звяра се втурна в стадото и грабна една овца.

Стадото се разблея уплашено и кучетата спряха разправията си. Те видяха бягащия вълк с овцата, но той бе взел преднина и бързо потъна в гората.

Кучетата с подвити опашки се върнаха при стадото. Чувстваха се виновни.

Без ропот понесоха наказанието си от стопанина си.

Когато хората са в раздор помежду си, те не виждат надвисналата заплаха. Последствията са печални.