Тя бе малка пчела. Викаха ѝ Дори.

Тя не искаше да работи и негодуваше постоянно, когато я подканяха да свърши нещо.

– Животът трябва да бъде безгрижен и весел, – казваше Дори на всички.

– Но всички се трудят, – казваха ѝ останалите пчели.

– Ето вижте, – сочеше Дори една или друга буболечка. – Пеперудите безгрижно размахват криле си. Щурците весело си свирят и нищо не ги притеснява. Другите тичат насам натам, без някой да ги кара нещо да правят. Защо тогава трябва да събирам нектар и да го нося в кошера?

Един ден Дори избяга и се отдаде на приключения.

Срещна мравката, която носеше товар много по-голям от нея.

– Защо мъкнеш това тежко нещо? – попита я изненадана Дори.

– А зимата какво ще ям? – отговори с въпрос мравката.

Дори продължи пътя си навътре в гората.

Там срещна бръмбар, който ѝ обясни:

– Ако не се трудя семейството ми ще гладува.

Край реката Дори видя водно конче, което просто си летеше.

– Ето, това е, – примря от възторг Дори. – Летиш си и не те е грижа за нищо.

Когато водното конче я чу, сподели:

– Аз също работя, но намирам време и за забавление.

Дори се стъписа:

– И какво излиза? – каза тя на себе си. – Да се работи е необходимо и важно.

Тя се върна в кошера и заедно с другите пчели започна да събира цветен прашец.

Понякога изглеждаше, сякаш само обикаляше около ароматните цветя, но тя работеше, а работата ѝ носеше радост.

Бяха минали доста години, откакто Добри напусна родното си място. Дрехите му не овехтяха и обувките му не се скъсаха.

Когато го питаха:

– Къде отиваш?

– Каква е целта на пътуването ти?

Той простичко отговаряше:

– Търся градът, чийто архитект и строител е Бог.

Докато следваше Бог в живот си, той живееше в палатка, която постоянно местеше от място на място.

Никъде не се установи. Не позволи никое място да бъде за негово постоянно пребиваване.

Целите, надеждите и мечтите на Добри се бяха превърнали в движещата мотивационна сила в живота му. Те бяха насочени към вечния му дом, който нямаше да го разочарова.

И накрая, когато влезе през портите на този Град, Добри възторжено възкликна:

– Намерих го! Това е много повече, от очакването ми.! Всички дни и нощи на скитане с палатката си заслужаваха.

Това бе Градът надхвърлящ мечтите му. Той бе построен от самия Бог.

Той бе най-обикновен паяк, който търпеливо тъчеше паяжините си, но ….

Стопанката на дома често го преследваше с метлата.

Където и да скриеше паяжините си, тя със зоркото си око веднага ги откриваше и ги унищожаваше.

– О, – стенеше паякът, – ако бях рибар и голяма риба всеки ден ми разкъсваше мрежите, как щях да живея?!

Паякът от многобройните битки със стопанката, бе загубил части от тялото си.

Един ден се отказа и се оттегли от полесражението.

Е, големи и вкусни мухи не можеше да лови в големите стаи вече.

За това се приюти в библиотеката зад една малко позабравена малка статуетка.
Там рядко се срещаха мухи, но поне бе по-спокойно.

Така си и остаря.

– Ех, да можех да помоля тази усърдна в чистенето жена, – въздишаше паякът, – да ми оставя по една две мухи и да не ги избива всичките.

Но за съжаление, тя изобщо не можеше да го чуе.

Халифът обичаше тайно да напуска двореца си, търсейки нощни приключения. Той обикаляше покрайнините заедно със своя везир. Така двамата разсейваха скуката си, която цареше в двореца.

Съпругата на халифа не харесваше тези излизания, но халифът не слушаше мърморенията ѝ и тихо се изнизваше с везира, да се позабавлява.

Един ден двамата срещнаха магьосник, който също обикаляше наоколо.

Завърза се разговор. Магьосникът им показа няколко трика и тримата много се забавляваха.

Накрая халифът каза:

– Много съм уморен, а до двореца има много път. Как ще се прибера?

Магьосникът предложи:

– Ще превърна временно везира ти в магаре. Така той ще те занесе, а като пристигнете, казваш вълшебната дума и той отново ще стане човек.

Везирът се съгласи. Можеше ли да откаже?

Халифат благополучно пристигна в двореца на преобразения везир в магаре.

Когато жената на халифа разбра какво се е случило, възкликна:

– Какво хубаво магаренце. Моля те, не го превръщай отново във човек. Той ти влияе лошо. За везир можеш да си назначиш някой друг. Нека този си остане като магаре. Ти ще го яздиш и аз също. Децата много ще му се радват. Не казвай вълшебната дума.

Халифът се засмя и се съгласи. На него също много му харесваше магаренцето.

Така везирът си остана магаре.

Ако позволиш да те яздят като магаре, те ще го правят през цялото време.

Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.