Веднъж едно седемгодишно момче пътувало с баща си във влак. То с интерес следяло мяркащите се поля, гори и села озарени от яркото слънце. Момчето често се надигало от мястото си, за да му бъде по-удобно да гледа през прозореца.

Изведнъж влакът влетял в мрак и продължил да се движи в тази тъмнина. Нищо не можело да се види. Влакът преминавал през тунел. Момчето се изплашило, защото съвсем не очаквало такава промяна. То не виждало баща си в тъмнината и не било уверено дали той седи до него.

Напипал ръката на баща си, то се зарадвало и сложило своята в нея.

– Какво ти е, мъничкия ми? – попитал бащата.

– Нищо, татко, исках само да се уверя, че си тук.

То държало ръката на баща си през цялото време. докато влакът преминал през тунела. След това всичко отново било обляно от слънчевата светлина.

Ако жизненият ни път минава през тунела на скърбите и страданията, ние подобно на малкото момче здраво ще се държим за ръката на нашия Небесен Отец, докато Той, чрез Неговата любов към нас, ни изведе до простора на Неговите милости и благословения.

Хората от страни, където е много горещо посаждат около домовете си палми. Те са доста издържливи и дълготрайни растения. По време на силните зимни дъждове те не замръзват, а горещото лятно слънце не ги суши и не ги лишава от красивата им листна маса. Те са постоянно зелени и по тях зреят плодове. Тях ги засаждат, както в езически, така и в християнски храмове.

По стар обичай, хората връзват към върховете на палмите камъни броят, на които расте с увеличаване ръста на дървото. Това се прави с цел, дървото да пуска по дълбоко корените си в земята и по-добре да се укрепи ствола му.

Така и Господ допуска в нашият живот скърби и страдания. Страданието е сила, която извайва изумруд от глината и елмаз от въглищата. Страданието не само ни прави по-добри, , но изгражда в нас способност да помагаме и на другите да станат такива. То ни подготвя добре да стъпим на арената на живота. Чрез тази школа Йосиф премина предателството на братята си и тъмницата в Египет, а Давид преживя гоненията и преследванията.

Трудно се приемат ударете от хора, които нямат чувство за такт. Трудно е да страдаш незаслужено, без да изпитваш огорчение. Тежко е да запазиш любовта в сърцето си, когато от всички страни се излива злоба, неблагодарност, неразбиране, презрение, мъка и оскърбления. Бог допуска неописуеми несправедливости да се стоварят върху човека, за да израсне в любов.

Точно, както слънцето не е достатъчно, за да се развие плода, така и радостта и щастието не стигат за усъвършенстване на човешкия характер. Страданието служи като тор в усъвършенстването ни в любов. Тук на земята, ние минаваме школата на страданието, за да познаем любовта. Този, който не е изпитал мъка и страдание, си остава дете завинаги.

Талантът зрее на тихо място, а характерът се закалява в житейските бури.

Бог присъства навсякъде и преизобилства над всичко. Той е невидим, неосезаем. Той е онова, което не се възприема със разума. Не може да бъде ограничен и не е подвластен на времето.

Той е дух, свръх земен, свята тайна. Ето защо за богопознанието няма предели.

До спасението ни води не изследването – що е Бог, а изповедта, че Той съществува.

Фактори като тъга или ниско самочувствие, ни карат да правим лоши неща, или поне по-лесно да ги оправдаем.

Едно от известните изследвания на тази теория е започнало с оценка на личността в група от студенти с помощта на малък тест и е продължило с експеримент, в който им се дава възможност да излъжат някого за да спечелят пари.

Резултатите показали, че студенти, които са получили положителни отговори на теста, били много по-малко, от тези с отрицателните. Само помислете, колко често думите са по-болезнени и оскърбителни, отколкото такава оценка да чуем по свой адрес.

Коя е причината за това?

Изследователите доказват, че това се дължи на така наречените „разлики в самочувствието.“ Като цяло, хората с високо самомнение трудно обосновават какви да е неморални действия, тъй като това е в противоречие с тяхната представа за себе си.

Много е по-лесно да се излъже, особено ако се смята, че никой не се интересува от това, което правиш.

Група изследователи от Кент решили да разберат, какво наистина мотивира хората да дават пари за благотворителност. Резултатите били изненадващи.
Установили, че хората са склонни да жертват в съответствие със своите пристрастия и антипатии.
Някои, например, даряват средства на приют за кучета, просто защото ненавиждат котките.
Освен това, ако човек не е дал за нещо действително важно, той автоматически се оправдава, че това не съвпада с възгледите му, независимо от това, колко оправдани са те.
Един от анкетираните отказал да изпратите пари в чужбина, за жертвите на цунамито в Шри Ланка, защото си мислел, че парите „ще отидат за подкрепа на Мугабе и подобни хора.“