Смятаната за изгубена картина на Леонардо да Винчи е открита в частна колекция в САЩ.  Произведението ще бъде показано за първи път в Националната галерия в Лондон.
Картината се нарича „Спасителят на света“. На нея е изобразен Христос с вдигната нагоре дясна ръка.
Според експерти картината наистина принадлежи на Леонардо да Винчи. Известно е, че платното е било притежание на Чарлз I и Чаррз II, а след това следите й се губят.
Картината има размери 47х 66 см и по сюжет напомня друга известна картина на художника „Йоан Кръстител“, която сега се намира в Лувъра.
За съществуването на картината „Спасителят на света“ специалистите знаят от гравюра направена от чешкият художник Вацлав Холар.
Според оценката на експертите  цената на картината може да достигне 200 милиона долара.

Камъните не са живи. Но докосвайки такъв от древността имаме  усещане за недостигнато наследство.
Наблюдавайки тези скулптори имам чувството, че камъкът е оживявал. „Разтворени от цип“ пред нас се откриват необичайни съкровища. Виждаме подаващи се монети, зърна от кафе, черупки, ухилени зъби.
Itoh камъни са най-практичните и естествени шеги, които могат да поднесат на човека невероятни изненади.
Намирам всичко това за много завладяващо, защото възпроизвежда нещо неочаквано и неправдоподобно.  Нещо, което събужда детето в нас, което от нищо не се изненадва, а с радост възкликва; „Така си и знаех“.

В картините на Джеф Роуланд  главното действащо лице е дъждът. Любовта под дъжда съвсем не се оказва студена. А вие как мислите?

Джеф Роуланд казва, че неговите картини не са само визуални картини, във всяка от тях има скрит смисъл, история и вдъхновение. Всички негови картини са пропити с романтика. Чувствата между влюбените още по-силно се усещат на фона на дъжда. Горския пейзаж…….и тяхното уединение.

В своето творчество художникът експериментира с много материали. Гравира, печата и рисува, но винаги се връща към маслените бои. Когато бил дете баба му използвала маслени бои и той още тогава бил очарован от тях.

С особено вдъхновение рисува дъжда. Когато вали той непременно прави ескизи. Гледайки картините му може да видите как дъждът отскача от земята, от тавана на автомобила, отразява се във фаровете на приближаващите коли и фенерите….

Всеки знае името на Шарл Азнавур. Класик на световната естрада, невероятен певец. Ето какво той казва, че е нужно, за да  пееш: „Може да нямате силен глас, може да нямате изключителен слух, но ако пеете от сърце ще ви слушат”.

Момче от арменското семейство Азнаурянов, което напуснало родината си след геноцида на Османската империя, става френски гражданин случайно. Родителите възнамерявали да се преместят в Америка, но не получили виза. Старата дама приютила това семейство съвсем не съжалявала за това.

И така в Париж в един чудесен майски ден на 1924г. се родило момче. Родителите му го нарекли Шахнур Вагинак. Още от малък бил привлечен към изкуството и на девет години бил записан в театралната студия на Елисейските полета. Родителите не били против, защото те самите били артисти.

По време на кризата през 1930г. трябвало да закрият собствения си ресторант. Освен син, те имали и дъщеря, които помагали на семейството да се справи със финансовите трудности. Те се снимали в епизодични роли в киностудии, но припечелвали понякога и от продажба на вестници. Това им помогнало да оцелеят и да преодолеят трудностите.

Немаловажен момент е свързан със сестрата на бъдещата знаменитост. През 1935г. тя била поканена на сцената и скоро след това взима със себе си и брат си. Сега може да изглежда смешно, но в очите на администрацията той получил клеймо, като човек  с неподходяща външност и неприятен глас. Въпреки всичко бил допуснат да участва в преставленията, с други думи търпели го.

И отново се протегнала ръката на съдбата. Юношата бил забелязан от Едит Пиаф. Ето как станало това.

Постъпвайки в централното училище на радиото, той не бил твърде зает и затова често отивал в клуба на песента. Там се запознал с младия музикант Пиер Рош.  Създавайки дуета „Рош и Азнавур” двамата приятели обиколили кабаретата на Франция и Белгия. Песните им не само се слушали, но се изпълнявали и от други певци.

Когато Жорж Улмер изпял «J’ai bu» по стихове на Шарл Азнавур, песента попаднала на „диска на годината”. След което Едит Пиаф се обърнала към тях с молба, да направят репертоар за нея.

Освен това тя взела младите творци на турне със себе си в Франция и Америка. Турнето станало триумф. Успехът бил главозамайващ. Във вестниците имало слаби оценки от типа „незвучен глас”, „стил на изпълнение, твърде комерсиално”.

Няма нужда да ровя из биографичните данни по-нататък, свързани със женитба, раждане на деца до получаване на награди и звания. Ще спомена само, че Шарл Азнавур е създал повече от 1000 песни, играл е в 60 филма, а тиража на продадените му дискове е надхвърлил сто милиона.

Гласът на Шарл Азнавур е изпълнен с удивително нежност, достигаща право до душата на слушателя. Няма нужда повече да говорим, по-добре послушайте песните му.

Френски екип от 11 художници и 111 дизайнери е представил най-дългият комикс. Той е бил дълъг  един километър.

Главният герои е първобитен човек, който прави първите си стъпки в изобразителното изкуство.

Задачата  била да се нарисуват кадрите на бъдещия комикс върху листове хартия. Не било важно да се разкриват подробности, но като цяло трябвало да се представи  интересен сюжет.

Работата над комикса траяла 24 часа.

Километровият комикс представял първобитен човек, за когото било малко,  да спи, да яде и да ловува. Той се опитвал да отрази света около себе си,  както умеел. Неговото рисуване е доста примитивно.

Първобитния човек не може да говори, така че нарисуваните кадри минават и без „облачета” за текст.

За създаването на най-дългият комикс са били необходими 800 кг хартия и 250 маркери.