Изучаването на отпадъци от враните дало възможност да се разбере, защо хората все по-трудно спират разпространението на смъртно опасни микроби, съпротивляващи се на въздействието на антибиотиците.
Оказало се, че 2,5 % от отпадъците, събрани в щата Масачузетс, съдържат микроби, устойчиви на ванкомицин – мощен антибиотик, който често се явява последно средство за антибактериална защита. Генът отговарящ за противодействие срещу ванкомицина в дивата природа се среща много рядко, за това това откритие е много важно.
В светлината на тези констатации възниква въпроса: Как човек ще предотврати размножаването на супербактерии в такива условия, а също и заразяването от други животни? Един от начините е да се следи за появата им в отпадъците. Но проблема е в това, че е трудно да се проследи движението на птиците.
Според изследователите, заради високата мобилност в организма на птиците микроби попадат от къде ли не. Днес те могат да бъдат на депото, друг ден на засаден парцел. Опасността идва от там, че враните живеят в непосредствена близост до хората. И въпреки, че риска е много малък, не трябва да се пренебрегват правилата за личната хигиена.

Швейцарските биотехнолози са създали особен „прибор“ от генетично модифицирани клетки, които автоматично могат да регулират нивото на ситост и глад при човека или мишките и  реагират на увеличаването на дела на мазнините в кръвта, като ги карат да ядат по-малко.
Мишките губели теглото си, въпреки че не били лишени от достъп към“безкрайните“ запаси на висококалорични храни. Преимуществото на тези имплантанти се заключава в това, че те могат да се използват за подобрение на състоянието на организма без регулярни хирургически вмешателства.
Групата учени са експериментирали с няколко набора гени, които отговарят за производството на хормоните, свързани с чувството на ситост и глад.
Учените обясняват, че почти всички клетки на хората или други бозайници имат специално семейство от рецептори PPAR, които контролират метаболизма в тялото и нивата на мазнините в кръвта. Авторите са се научили да използват тези рецептори като “ сензори “ , които следят концентрацията на мазнини и предизвикват клетката да произвежда повече или по-малко белтъчни молекули прамлинтид, аналог на човешкия хормон на ситост, амалин.
Биолозите са успели да отгледат малък брой култури от такива клетки и са ги поместили в особена микро капсула с два изхода, които могат да се включат към кръвоносните съдове на пациента. След това те тествали работата на този прибор като поместили негово копие в тялото на няколко мишки част, от които страдали от затлъстяване.
Експериментът е завършил успешно. Затлъстелите мишки губели теглото си постоянно, въпреки отсъствие на какви да е изменения в диетата. Други гризачи използващи регулатора на теглото, хранейки се с обичайната си храна, не са страдали от анорексия, което свидетелствува за безопасността на дадената методика.

Един богат човек държал в дома си гущер. Той бавно се разхождал из стаите, но човекът се отнасял към него като към част от интериора, не считайки го за живо същество.
Веднъж неволно гущерът одраскал с нокътя си ръката на стопанина. Много го заболяло и гущерът забелязал това.  Когато човекът се разхождал из стаите, гущерът навсякъде го следвал. Съчувствено поглеждал в очите му, сякаш искал да се извини за грешката си. Тогава човекът разбрал, че и това е живо същество, способно да състрадава. Неговото отношение към животното се променило. Гущерът престанал да бъде част от обзавеждането, обикновена мебел.
Но ръката все повече и повече се възпалявала. Гущерът не оставял човека нито за миг, жално поглеждал ту ръката му, ту в очите на мъжа.
Човекът решил да се обърне към лекар. Когато медикът огледал ръката казал:
– Никакво състрадание към такъв гущер. Работата е там, че на върха на ноктите си има отрова. Тя е слаба за да убива мигновено, но действа постепенно. За това и гущерът ходи след жертвата си и чака, кога тя ще умре.

Това момче на снимката се казва Лу Вегнер. Той е на 16 години.
Лу се снима във филми, пее и преди две години по време на снимки решил да поработи като доброволец в приюта за животни в Лос Анджелис.
– Моето сърце се разкъсваше от болка, – казва Лу, – когато виждах тези кучета как плачат в клетките си. Аз знаех, че скоро ще ги приспят…“
Лу станал свидел на това, как един тинейджър обесил кучето си, а друг хвърлял камъни по бременна котка. Той поискал тези „малолетни паразити“ да бъдат отведени в камерата, където „приспивали“ на никого ненужни животни.
Скоро след това Лу основа организация Kids Against Animal Cruelty – „Деца срещу жестокостите към животните“. Сега тази организация наброява 12 хиляди членове и 50 хиляди помощника. Има филиали в много щати.
– Ние сме войни, – казва Лу. – Ние воюваме за правата на животните.
През последните две години, Лу и приятелите му са успели да спасят от евтаназия 20 000 кучета и котки.
– Но толкова много животни „приспиват“ в Америка всеки ден, – с горчивина заявява Лу.
Неговата организация се бори активно срещу така наречената детска жестокост.

Къщата се намираше близо до гората.
В едно прекрасно и напълно обикновено утро Дина тръгна на работа, но на пътеката намери замръзнала катеричка.
Защо го направи и тя не знаеше, но взе животното и като мислеше, че е умряло, хвърли го в дома си.
„Все за нещо ще стане“ – помисли си тя…..
И тръгна на работа. Синът й беше на училище, а мъжа й в този ден щеше да се завърне от командировка.
След час началникът надникна в отдела и казва на Дина:
– Мъжът ти позвъни по телефона и ме попита нещо странно: „Наред ли е жена ми?  Да сте забелязали нещо странно у нея?“ И пожела веднага да се прибереш в къщи.
Оказа се, че катеричката съвсем не е била мъртва, а само замръзнала.
Когато животното се постоплило, решило, че този дом е негов и може да прави каквото си иска. Хапнало от палачинките оставени на масата, а останалите ги разхвърляло наоколо.
Когато вратата на дома се отворил, катеричката се скрила.
Представете състоянието на влезлия мъж, който отсъствал четири дни от дома си, а на масата заварил бележка от жена си: „Скъпи , това е за теб“.
В случая е ставало въпрос за палачинките оставени в чинията на масата, но мъжът от къде да знае това?