Веселин плесна с ръце:

– В историята за Адам и Ева в Библията никъде не пише, че забраненият плод е ябълка. Защо всички са възприели, че това е така?

Васко се засмя:

– За сметка на това срещаме ябълката, когато четем „Песен на песните“.

– Не съм забелязал, – призна си Веселин.

– Тя е описана като дърво и като плод, – обясни Васко. – нейните качества са сравнени с тези на възлюбения от годеницата си млад мъж.

– Интересно, – замислено каза Веселин. – Трябва да прегледам тези места в „Песен на песните“.

– За младата жена любимият ѝ се отличава от останалите, – продължи Васко. Защото има, както ябълковото дърво желана сянка и сладък плод.

– Може би тези неща символизират нещо за характерът на годеникът, – предположи Веселин.

– Така е, – съгласи се Васко. – Сянката на дървото говори за жадуваните от жената грижа и спокойствие, които тя намира у възлюбения си. Освен закрила ябълката дава и плод, който носи сладост, а това е радостта от споделената любов.

– До сега не бях се замислял, – поклати глава Веселин, – че чрез една обикновена ябълка може да се представи любовта между съпруг и съпруга.

– Няма обикновени и случайни неща, – махна с ръка Васко, – всяко нещо си има своето време и своето място, както Творецът го е замислил.

Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.

Марта имаше три малки деца. Последното бе на два месеца. Тя бе постоянно изтощена.

Приятелката ѝ Елена бе скоро родила своето първо дете. Когато видя колко изморената е Марта, тя я посъветва:

– Легни да почиваш, когато бебето заспи.

Марта се удари по челото:

– Каква гениална идея. Решението е било толкова близо до мен, а аз съм била сляпа. Това променя всичко.

И Марта опита.

Бебето бе вече заспало, когато тя се отпусна само за седем секунди, защото двете ѝ по-големи деца я дръпнаха за ръката:

– Мамо, мамо ела да видиш какво сме нарисували на стената на хола.

Марта безпомощно изпъшка и ги последва. Дори нямаше сили да вика.

Цялата стена бе осеяна с петна, за които децата твърдяха:

– Това са много хора събрани в парка.

– Идеята на Елена бе гениална, но как да я приложа в такива ситуации? – тъжно поклати глава Марта.

Борис се бе надвесил над масата и четеше нещо съсредоточено. Изглежда текстът поглъщаше цялото му внимание.

Изведнъж той вдигна глава, погледна брат си Недялко и го попита:

– Знаеш ли как се нарича човекът, който изработва струнни инструменти?

Недялко само повдигна рамене.

– Нарича се лютиер.

– Много странно звучи, – каза Недялко.

А Борис започна да преразказва, това, което бе току що научил:

– Лютиерите са невероятни майстори, които изпипват до съвършенство инструментите, които правят. Но колкото и изкусен да е един лютиер, ако няма в ръцете си подходящо дърво, всичко е напразно.

– И какво дърво са използвали? – попита Недялко.

– Алмугово, – наперено отговори Борис. – Между даровете на Савската царица е имало и такива дървета. От тях Соломон заповядал да направят арфите и псалтирите за певците в Божия дом.

Недялко завъртя глава:

– Скъпоценно дърво, превърнато в прекрасен инструмент, в ръцете на виртуозен музикант. Това не е ли всичко нужно, за да бъде прославен Бог?

Борис се почеса по главата:

– Ами ако и най-скъпото дърво, превърнато в най-съвършения инструмент в ръцете на виртуозен лютиер, е само “мед що звънти и кимвал що дрънка”?

– Искаш да кажеш, че в сърцето му няма обич към Спасителя? – попита Недялко.

– Това имах предвид, – съгласи се Борис. – За да хвалиш и прославяш Господа, е необходимо, да Го обичаш с цялото си сърце.

Манол оглеждаше дърветата наоколо.

– Какво изучаваш ли ги? Или търсиш специално дърво? – попита го баща му.

– Търся гоферово дърво, – отговори синът. – Възможно ли е да расте някъде тук?

– От къде си прочел или чул за него? – бащата изгледа любопитно сина си.

– Ной е направил ковчега от гоферово дърво, – поясни Манол.

– Аха, – кимна с глава бащата, – Всъщност, никой не знае какво е това дърво. Някои предполагат, че е вид кипарис или елха.

– Интересно, не знаех, – отбеляза Манол.

– Защо Ной е построил ковчег, а не кораб, как мислиш?

Манол се замисли, а после предположи:

– Вероятно тогава така са ги наричали, не кораби, а ковчези.

– Чакай, – повдигна едната си ръка бащата, – ти да не свързваш корабокрушенията и смъртта на хиляди моряци с понятието ковчег? Я по-добре помисли, какво е неговото предназначение.

– Навярно да запазва всичко, което е вътре в него, – повдигна рамене Манол.

– А знаеш ли, че векове по-късно, когато Соломон строи храма за Господа, го облицова с подобни кипарисови или елхови дървета. И така Ноевият ковчег е първият преобраз на Божия храм!

– Какво излиза? – Манол погледна внимателно баща си. – Ной е първият строител на храм за Бога преди Соломон, така ли?

– Интересна мисъл, – почеса се по главата бащата. – Като се замисля, май имаш право.

Манол се ухили на баща си и двамата си плеснаха десните ръцете.