Понякога чакаме „големия момент“, за да служим на Бога, но малкото „да“ е мястото, откъдето всичко започва.

Филип не беше един от дванадесетте ученици. Той не написа писма в Библията, нито е водил множество съживления. Но това, което е имал, е било желаещо сърце и това е било повече от достатъчно.

За първи път виждаме Филип като избран да помага за раздаването на храна на вдовиците. Да, това е практична работа, но той я вършеше, както трябва.

Верността в малките неща е отворила вратата към по-големите.

Когато преследването разпръснало вярващите, Филип не се отдръпнал. Той се озовал в Самария. Това е район, който много евреи избягвали, но той започнал да проповядва там.

Случвали се чудеса, хора били изцелени, радост изпълвала града. Всичко това е станало само, защото Филип просто е следвал Духа.

Не ви е нужна титла или платформа, за да бъдете използвани от Бог.

Послушанието е важно. Бог вижда този, който подрежда столове, моли се тайно или протяга ръка към ближния. И използва всичко това.

Къде днес Бог ви кани да кажете „да“, дори да ви се струва малко и незабележимо?

Знайте, че вашето послушание може да бъде началото на нечий друг пробив.

Пламен бе категоричен:

– Има два вида мисли. Те идват отвътре и отвън.

– Искаш да кажеш, че има външни и вътрешни мисли? – поиска да уточни Зарко.

– Да, това имах предвид, – потвърди Пламен.

– Кои според теб са външните мисли? – попита Зарко.

– Те са и извън това, което Бог ни е създал да бъдем. „Външните“ мисли идват към нас и срещу нас. Тези мисли са лъжи. Те са предназначени да крадат, убиват и унищожават душата ни.

– А ако допуснем такива мисли …? – попита развълнувано Зарко.

– Те ще ни обвиняват, ще ни унижават и ще се опитват да обсебят душите ни по всякакъв възможен начин. Ще се опитват да влязат чрез наши собствени думи или думите на други, но те не са истина.

– Кой е източникът на такива мисли? – последва нов въпрос.

– Това е нашият противник, дявола. Той чака всеки момент, за да ни атакува с „външни“ мисли.

– А какво ще кажеш за вътрешните мисли? – Зарко леко наклони главата си на една страна.

– Те са вътре в нас заради ума на Христос, който ни е даден чрез спасението. Тези мисли говорят истината и са това, което Бог казва за нас. Те ни изграждат, правят ни по-силни, обновяват силата ни и ни носят радост. Тези мисли пречистват душата ни и вдъхват живот на разбити и мъртви места.

– А как да заглушим външните мисли? – Зарко прехапа устни.

– Вътрешните мисли заглушават външните. Те ни помагат да чуем ясно гласа на Бога. Източникът на тези мисли е в Бог. „Вътрешните“ мисли винаги говорят в нас чрез Светия Дух, за това трябва да им обръщаме по-често внимание.

– Как да позная коя мисъл от къде идва?– повдигна рамене Зарко.

– Ако всеки ден изучаваш Божието Слово и общуваш с Бог в молитва, никога няма да сбъркаш Неговия глас в мислите си, – отговори Пламен.

Методи бе отново с приятеля си Симеон. Двамата не бяха се виждали отдавна, тъй като Симеон се премести да живее на друго място.

Сега те отново можеха да споделят това, което ги вълнуваше в момента.

– Мъдрият човек е търпелив към хората, – отбеляза Методи.

– Е, разбира се, – възкликна Симеон. – Щом разбере причината за лошото поведение, веднага намира смекчаващи вината обстоятелства.

– За разлика от него, избухливият реагира гневно. Той не търси разбиране, – изтъкна Методи.

– Гневът донася още по-големи конфликти, само със сътрудничество и компромис може да се достигне доброто, – намекна Симеон.

– Все пак гневът сам по себе си не е грях, – отчете Методи.

– Но трябва да бъде краткотраен, насочен изцяло за разрешаването на даден проблем, – бързо реагира Симеон.

– В крайна сметка трябва да води до спокойствие, – поклати глава Методи.

– Ето, Божият гняв е за миг, – махна с ръка Симеон, – но благоволението Му продължава цял живот.

– Не контролираният гняв стимулира много други грехове, – забеляза Методи.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Никоя друга емоция не води до толкова много насилие и трупове.

– Гневът разрушава взаимоотношения, дори цели животи, виждал съм това няколко пъти, – сподели Методи. – Това особено е показателно чрез отречения натрупан гняв.

– Забележи,- въздъхна Симеон,- Божият гняв срещу мен никога не е бил погрешен и въпреки това Бог го отхвърли чрез Исус.

По този въпрос можеха още дълго да говорят, но денят преваляше, а и те трябваше да се прибират вече.

Много хора изпълниха балната зала.

Празнуваха годишнина от създаването на благотворителна организация с нестопанска цел.

Бяха се събрали да почетат онези, които съдействаха за появата и развитието на тази организация.

Един от основателите сподели:

– Бяха дадени хиляди доброволчески часове и милиони средства, но ние не бихме успели без помощта на Бога.

Друг каза:

– Организацията процъфтя не благодарение на човешките усилия, а защото Бог се грижеше за нас.

Правилно е да отбелязваме постиженията си, но в същото време е нужно да отдаваме слава на Бога.

Успехите в живота ни са чрез Господа и за Негова прослава.

Жегата едва се понасяше. Васко и дядо му бяха седнали под сянката на големия орех сред двора.

Старецът погледна внука си и го попита:

– Какво ще мислят за теб хората, когато си отидеш? Какво ще говорят тези след теб?

– Кое е най-доброто в случая? – попита Васко.

– Да те запомнят като човек, който е живял с вяра в Бога, – отговори дядото.

После поглади мустака си и продължи:

– Трябва да предадеш щафетата на истината, която води към вяра на следващото поколение.

– А ако си неженен или бездетен?

– Макар че не можете да я предадете на собствените си деца, предай я на нечии други. Възможностите са безгранични.

– Не съм се замислял до сега за тези неща, – призна си Васко.

Старецът се усмихна, потупа внука си по рамото и добави:

– Така че,….. предай я по-нататък.