Бе доверчива лятна нощ. Тя беше просторна и спокойна. Усещаше се мирис на бензин и прахуляк. Звездите едвам се забелязваха от светлината на уличните лампи.

Мракът отдавна бе започнал да навлиза в закоравелите зеници на баба Йордана. Тя почти нищо не виждаше. Пердетата на двете ѝ очи пречеха да се радва на багрите и цветовете.

Някой тихо почука. Тя отвърна:

– Да.

В полумрака влезе момче облечено в бяло. Цялото блестеше. Старицата не се уплаши, а изпита доверие към Него. Влага напои очите ѝ.

– Ти ли си? – попита кротко тя.

– Аз съм.

– Уморена съм вече, – въздъхна тежко Йордана.

– Зная.

– Нетърпелива съм да дойда там … при Теб.

– За това дойдох.

– Аз съм готова, но се притеснявам за моите. Те са разделени. Ако сега си отида, кой ще им помогне да се съберат?

– Времето ….

– О, – въздъхна отново тя, – то само разделя.

– Нима се съмняваш, че ще се погрижа за тях?

– Но те няма да Те потърсят …., но вярвам, че няма да ги оставиш.

Йордана събра ръце пред себе си и каза:

– Простила съм им всичко, време е да си вървя. Няма какво да правя тук вече. Хайде, принеси ме.

И Той я понесе …

Дамян бе добър комшия. Той често посещаваше Петър и го дразнеше с приказките си.

Вечерта Дамян бе забелязал как по-малкият брат на Петър с фучене напусна къщата.

Нещо се бе случило между двамата братя, а Дамян изгаряше от нетърпение да разбере какво е станало.

Той се приближи до оградата и извика на комшията си:

– Петре, защо изгони снощи Слави?

– Каза, че имал някаква спешна работа, за това ни напусна, – Петър обясни без да му трепне окото.

Дамян се направи, че не е чул и още по-настоятелно запита:

– В какво се е провинил този път?

Петър разбра, че този път няма да може да се измъкне и отсече:

– Това си е наша работа.

– Е, ще попитам баща ти, той навярно знае причината, – Дамян го изгледа присмехулно.

– Ако желае, ще ти я съобщи, – натърти Петър.

– В селото се носят слухове, че по цяла нощ се наливаш с алкохол и чакаш да умре баща ти, за да наследиш имота му, – подметна Дамян. – Може би затова държиш брат си далеч от дома.

Петър се засмя уморено.

– Днес си ял лучена супа нали, чичо Дамяне?

Дамян се смая, а Петър продължи:

– Понякога миризмите са по-лоши от слуховете, защото слуховете са безобидни. Те казват нещо само за човека, който ги разпространява.

Дамян изсумтя и се скри в двора си.

Последните слънчеви лъчи обагриха листата на дърветата в огнено червено. Водата на реката блестеше като разтопен метал.

Тук там се появяваха светлинки. Сновяха коли и автобуси. Хората се прибираха по домовете си.

Младен седеше на терасата и съзерцаваше гаснещия ден.

Той си мислеше за признанието, което получаваше на работата си, харесванията в социалните мрежи и похвалите на другите.

Усещането бе прекрасно, но внезапно разбра, че това не му е достатъчно и копнее за още нещо.

Като всеки човек и Младен искаше да бъде забелязан и отличен в каквото и да е.

Само врагът на човешката душа може да предлага по невероятен начин съблазънта на парите, влиянието и властта.

Младен не бе изключение, той много пъти се бе молил Бог да направи нещата, както на него му харесваше.

А сега си зададе въпроса:

– Трябва ли да изпитвам Господа по този начин? …..Не съм създаден да бъда Светлината, която е самият Исус, а трябва само да я отразявам…… Да, призован съм да говоря Неговото Слово на другите.

Младен осъзнаваше, че ако се стреми към слава, това означава, че търси нещо, което принадлежи на Създателят.

– Необходимо е да търся самият Него, – продължи разсъжденията си той. – А когато дойдат изкушения от този род? …. Просто трябва да отразя Светлината на Бога и да изговарям Неговите думи. Само така Божията слава ще се изявява.

Младен падна на колене.

– Господи, много пъти опитите да бъда харесван са ми пречили да отразявам светлината Ти. Прости ми. Помогни ми да усещам това лукавство на врага навреме и да те следвам със всичко, което имам в себе си.

Тихомир си припомняше всичко с подробности и дори го обогатяваше всеки път, когато го разказваше на жена си Мартина.

Тя го хранеше с лъжичка като малко дете и отговаряше на всичките му въпроси утвърдително.

– Казваш, че съм спечелил съдебното дело? – питаше за стотен път Тихомир. – И за тази тежка телесна повреда са ми дали …. това са много пари.

– Така е, – съгласяваше се Мартина.

Когато Тихомир се размърдваше, гипсът по него скърцаше. В това многопластие от бинтове той се чувстваше като рак затворен в черупката си.

От време на време някой изохкваше в стаята. Усещаше се мирис на обездвижени мъже и упойка.

На стената бучеше телевизор. Даваха мач, но никой не му обръщаше внимание. Всеки се бе затворил в болките и страховете си за в бъдеще.

– Как се справяш без мен? – питаше Тихомир.

– Трудно ми е, – признаваше си Мартина.

– Не издържам на тези мъки, – тихо шептеше Тихомир, – идва ми да си сложа край на живота.

– Не говори така, – укоряваше го Мартина, – ако не беше ти, онова дете щеше да го премаже камиона.

Тихомир сбърчи нос, но нищо не каза.

– Боли те, че никой не дойде от родителите на онова дете да те види ли? – Мартина се опита да налучка болката му.

– Душата ме боли, – каза тъжно Тихомир. – Нея не можеш да я гипсираш, нито да я увиеш с бинтове. Осакати ли се веднъж, зараства накриво.

Две царевични зърна бяха изпаднали от коша на баба Мара и лежаха кротко на земята.

Едното зърно погледна към небето и започна да мечтае на глас:

– Искам да порасна. Да пусна корени надълбоко в земята и да бъда красиво растение над нея. Ще усещам топлите ласки на слънцето, а росата ще мокри моите листа.

И това наистина се случи с него.

Второто зърно каза:

– Аз се страхувам да пусна корени в земята. Не се знае какво ще срещна в тъмното.

То трепереше цялото.

– Ако от мен израсте нежно стъбло, то може да се повреди, защото насекоми ще го нападнат. Дори и да му се размине това, може да го прекършат и стъпчат с крака.

Накрая категорично заяви:

– Не, по-добре да изчакам по-благоприятни времена.

И второто зрънце остана да чака.

Една кокошка го видя и мигновено го клъвна.