Тъмнината обгръщаше вече града, когато Андрей прекрачи прага на дома си. Сега идваше най-интересната част.

Той сядаше в любимия си фотьойл, повдигаше леко крака на по-ниския стол и се връщаше към събитията, които му се бяха случили през деня.

Много хора идваха при него и му доверяваха проблемите си. На някои успяваше да помогне, но на други не, а това му тежеше.

Той се молеше всяка сутрин за Божията мъдрост в предстоящите срещи, но …

Загледа се в потъмняващото стъкло на прозореца и тихо промълви:

– Къде греша? Какво не ми достига?

– Когато хората разтварят душите си пред теб, необходима ти е помощта на Моя Дух, за да реагираш адекватно.

– Но нали всяка сутрин се моля за мъдрост от Теб, – Андрей измъчено реагира.

– Грешката ти е, че се опитваш да отговаряш на човешките нужди според знанията и представите, които имаш, но това са само малки трохи за тяхната душа.

– Нали Си с мен през целия ден?! – удиви се Андрей.

– Това не е достатъчно. Трябва и да чуваш Гласа ми по всяко време, защото само Моя Дух може да ти помогне да разбереш неизказаното, за да отговаряш с мъдрост и любов.

– Изглежда ме разсейват много неща и не чувам Гласът Ти.

– Бъди проводник на Моята любов, радост и мир. Тогава реките Ми от жива вода ще потекат към людете.

– Как да го направя?

– Опитвай се да долавяш и Моя глас, докато слушаш другите.

Има дни и дни, но не и като този. Уж слънцето печеше, а усещаш хлад във въздуха. Повехналите растения и пожълтелите листа са свидетелство за царстващия все още не натрапчив студ.

Дако постоянно се усмихваше и все си свиркаше с уста, но днес изглеждаше необичайно тих.

– Как да израствам в светлината на Божието присъствие, като и днес се провалих. Отново не устоях.

Изведнъж Дако се усмихна, защото усети ласка и дочу познатият тих Глас:

– Твоята слабост съвсем не ме отблъсква. Напротив тя притегля Моята сила, която протича през сърцето ти, което е благоразположено към Мен.

Дако тъжно се усмихна и вдигна ръце:

– Когато закъсам, все до Теб опирам. Докога?

– Глупаво е да се осъждаш за това, че имаш често нужда от помощ. Нека Моята любов изпълни сърцето ти.

– Продължавам да се съблазнявам и греша, а Ти ми казваш да не се притеснявам от това.

– Не хленчи и не се бунтувай. Когато стане труден пътя благоразположеното сърце само благодари.

– Аз Ти има доверие, но …..

– Когато се предаваш на волята Ми, ти Ми оказваш висша форма на доверие.

Дако само въздъхна. Лицето му засия и се появи обичайната му усмивка.

– И не забравяй, – добави Гласът, – в безмълвие и увереност е твоята сила.

Есен. Жълто и червено размазано по околния пейзаж, ярко контрастираше на тъмните облаци надвесили със смътна заплаха.

Лили умуваше над есенни листа, които бе събрала под оголилите се дървета.

– Сега трябва да победя в конкурса – и тя стискаше юмруци си. – Другите есенни украси, които видях според мен символизираха смъртта. Изглеждат ужасяващи и мрачни.

Тя бе решила да устои на тъмнината.

Изведнъж плесна с ръце и се усмихна. След това бързо започна да пише.

На голяма тиква с ярък цвят флумастер започна да отбелязва, за какво бе благодарна.

Първото, което написа бе „слънчева светлина“.

Постави голямата тиква близо до таблото и зачака да види дали някой ще се присъедини към нейната идея.

Скоро върху тиквата се появиха нови надписи, някои изглеждаха доста странни, но важното е, че бе започнало нещо ново.

Там пишеха: „слънчев дом“, „радостни усмивки“, „подкрепа в труден ден“, „лакомство, което си пожелаха“, …….

Цяла верига от благодарности се завъртя около тиквата.

Имаше и такива, които минаваха , прочитаха написаното и макар да не пишеха, мрачният им и подтиснат вид се променяше и те се усмихваха.

В свят, който не знае как да се бори със смъртта, дори и най-малкото предложение за благодарност към Създателя, може да се превърне в ярък контраст изпълнен с надежда.

Утро. Слънцето весело надничаше между облаците.

Многобройни и напрегнати задачи очакваха Веселин. Той се бе привел като състезател на старта, готов след сигнала веднага да се изстреля напред.

Тежко и непосилно време бе. Но динамиката на ежедневието тласкаше бързо Веселин напред.

Тих глас му прошепна:

– Обуздай порива си да се втурнеш презглава, за да изпълниш задълженията си през този ден. Започни го насаме с Мен, така ще успяваш във всичко.

Веселен пренебрегна или не чу гласа.

Мислите му бяха заети със задачите, които му предстояха. Нищо не търпеше отлагане. Той бе свикнал на тази трескава надпревара.

Тихият глас отново поде:

– Само Аз зная какво ще ти се случи, защото Аз съм режисирал обстоятелствата за деня ти.

На Веселин му се стори или сякаш долови нещо, но си каза:

– Нямам време за глупости. Чакат ме. Трябва да бързам.

Тихият глас отново се опита да му подскаже най-доброто, което можеше да направи:

– Ако не си екипирана за днешния ден, ще се измориш и обезсърчиш. Отпусни се в Мен, докато те подготвям за поредните предизвикателства на света.

Но Веселин вече тичаше по стълбите надолу. Асансьорът бе зает, а за него всяка минута е ценна.

За къде бързаше този млад човек? Нима този стремглавост щеше да му помогне повече от общуването с Твореца?

Времето се задържа слънчево. Хората, но повече животните се възползваха от топлите слънчеви лъчи, които се излежаваха на припек.

Симо бе притеснен. В последно време доста неща му се струпаха и не бяха от най-веселите.

Отчаянието му се четеше не само в очите, но и походката. Прегърбен, безпомощно отпуснал ръце, той влачеше краката си едва едва, сякаш имаше тежки вериги на тях.

– Как можем да оцелеем в такова време? – питаше се Симо. – Ето уволниха ме. Няма с какво да си плащам сметките. В семейството възникнаха конфликти поради безизходицата. Детските ясли са празни, а всеки ден умират хора млади и стари.

Дилян слушаше оплакванията на съседа си и подметна:
– Никой не получава безплатен пропуск. Проблемите чукат на вратите на всеки от нас. Имаме нужда от напомняне.

– За какво? – вяло и незаинтересовано попита Симо.

– Като Божи деца сме учени, че сме привилегировани в едно или друго отношение, но проблемите и трудностите ни заливат, а ние се сърдим.

– Защо Бог не спазва обещанията си? – промърмори недоволно Симо.

– Какви обещания? Самият Той ни казва, че в света ще имаме проблеми.

– И какво получаваме? – сарказмът ясно пролича в гласът на Симо.

– Нищо не получаваме като си даваме вид, че това не ни се случва, – наблегна Дилян.

– Тогава?

– Можем да повярваме, че по някакъв начин ще дойдат облекчението и избавлението, но това не е винаги според очакванията ни.

– Лесно е да се каже, когато си затънал до гуша, – смръщи вежди Симо.

– На кого уповаваш? Това е важното, – усмихна се Дилян.

– Приказвай си, нали не е на твоята глава, – недоволно махна с ръка Симо и се скри в дома си.

Дилян проследи с поглед съседа си и тежко въздъхна:

– Ех, да знаеше, колко по-леко би му било.