Времето се позатопли, въпреки отрицателните прогнози за дъжд и по-ниски температури. Това бе добре дошло за всички, които сееха и се грижеха за насажденията си в градините и на полето.

Симеон бе седнал на сянка, малко да отдъхне. При него дойде и дядо Пано, който въпреки 90-те си години, все още работеше и не оставяше мотиката.

– Нашите домове трябва да бъдат места за морална, духовна, социална, емоционална и физическа подкрепа, – започна някак отвлечено разговора Симеон.

Той бе на средна възраст. Интересуваше се от всичко. Откриеше ли нещо ново, за него бе като скъпоценен камък. За това и разсъжденията му бяха „тежки“ и мнозина трудно ги възприемаха.

– Смяташ ли, че това, което правиш в личния си живот в собствения си дом е твое дело? – попита дядо Пано.

Мъдростта му бе известна. Той думи напразно не изричаше.

– Че на кой друг? – погледна го учуден Симеон.

– Това е работа на Бог, – спокойно обяви старецът. – Ако откажем да следваме неговите указания за домовете си, ще имаме сериозни проблеми.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Днес унищожението и разрушението са навсякъде около нас.

– Всичко се срутва, – продължи старецът, – ако откажем морално, духовно, емоционално и социално обучение на нашите деца.

Симеон поклати глава в знак на съгласие, но нищо не каза.

– Ако не инструктираме децата си за Бог и Неговите насоки за живот, – наблегна дядо Пано, – те ще развият свои собствени стандарти и ценности въз основа на това, което чувстват, каквото мислят или каквото правят техните приятелите.

– За това сме на тоя хал, – махна ожесточено Симеон. – Виж какъв хаос и объркване цари в поредното поколение, защото е избрало „свой“ път на развитие.

– Бог ни е дал насоки, как да живеем и да работим, – продължи поучението си старецът. – Ако искаме да предотвратим срутването на нашите домове, трябва да ги направим места за морална и духовна подкрепа за живеещите в тях.

Почивката свърши. Двамата станаха и всеки продължи работата си.

Григор обичаше да наблюдава звездите, това му хоби оформи професията му. С голяма всеотдайност изследваше звездното небе.

Единствено се мръщеше, когато някой край него говореше за Бог, Творец или Създател.

– Тълкуването на фактите от здравия разум предполага, че супер интелектът е маймуна с физика, съответна химия и биология, – казваше често Григор.

Той бе осъзнал, че всичко е добре проектирано в космоса и около нас. За това и добавяше:

– В природата няма слепи сили, за който си заслужава да говорим. Всичко, което виждаме сякаш е планирано от Някой.

И все пак Григор си оставаше атеист.

Негов сътрудник, с когото заедно наблюдаваха небето, правеше съвсем различни заключения:

– Когато разглеждам небесата, луната и звездите, разбирам, че хората са прашинка на този фон. Сам Бог е поставил всичко на мястото си и се грижи за своите създания.

– Че Някой е създал всичко, съм съгласен, – опонираше му Григор, – но чак пък да е Бог, не вярвам.

Веселин не се предаваше и продължаваше да доказва това, което бе прозрял със сърцето си:

– Вселената разказва историята на своя Интелигентен Дизайнер. Този Свръх Интелекта, който е направил нашите умове и ни постави тук, за да размишляваме върху Неговото дело. Ти го отричаш, защото не познаваш Сина Му.

– Глупости, Исус е само човек, който е живял на земята. Дали е възкръснал няма ясни факти за това, – упорстваше Григор.

– Съгласен си, че космоса е наистина създаден нали? – усмихна се добродушно Веселин.

– Да, – потвърди Григор.

– Идентичността на Интелигентния дизайнер е там, за да бъде открита от всеки, който желае да я намери.

И Веселин прекрати спора.

Ако някой бе казал на Николета, че бракът ѝ ще бъде изпълнен с борби и спорове, тя изобщо нямаше да се съгласи.

Двамата със съпруга си много се различаваха по отношение към нещата и хората. От там произлизаха и разногласията им.

Например, тя обичаше всичко да си е на мястото, а Васко не забелязваше бъркотията, която оставяше след себе си.

Николета бе общителна. Лесно запомняше имената и лицата на хората.

Васко живееше почти като отшелник. Не обичаше шумните компании и събирания. Ако някой го поздравеше, той се чудеше дали изобщо е срещал някъде този човек.

Един ден след седмици и месеци в напрежение и битки, предизвикани от тези различия, двамата седнаха да си поговорят сериозно.

Те внимателно разгледаха това, което дразнеше единия и другия.
И откриха нещо неочаквано за тях.

– Виж, ние имаме различни дарби, – забеляза Николета.

– Да, така е, – съгласи се Васко, – това, което го няма у мен е у теб и обратно.

– Нека се приемаме един друг и да ценим баланса между нас, – предложи Николета.

– Няма да е лесно, – призна Васко, – но нека опитаме.

След време и двамата бяха благословени. В семейството им цареше мир, а любовта по между им нарастваше.

И то само защото бяха последвали мъдрите напътствия на Създателя на разнообразието в брака.

Топлина заля всичко още от сутринта. Хората се радваха и стояха на припек.

Мони не го свърташе на едно място и се движеше неспокойно напред назад.

– Какво пак ти се върти из главата? – погледна го строго баща му.

– Каквото мисля, показва ли се навън? – попита Мони направо.

– Може да гори голям огън в душата ти и никой никога не идва да се стопли на него.

– Ама нищо ли не се забелязва? – Мони искаше да е сигурен сто процента.

– Околните могат да усещат само дима, но си продължават по пътя.

– За какъв огън ми говориш? В главата ми идват как ви ли не дивотии.

Бащата се усмихна:

– Страстите са ветровете, които изпълват платната на кораба. Понякога те потапят кораба, но без тях корабът не може да плава.

– На цяло се обърках, – сбърчи нос Мони. – Огън, ветрове, кораби, …. Мен ме интересува друго. Ако някой разбере какво мисля …

Мони се запъна, а баща му подсказа:

– Би се изчервил.

– Да, де, – Мони смутено наведе глава.

– Исках да те насоча към огъня, който трябва да поддържаш в себе си. Този огън, който ще накара някой да седне до теб и да чуе какъв пламък и жажда Бог е запалил в душата ти, за Него.

Стопли се и хората взеха да работят на нивите и по дворовете си.

Скоро щяха да почнат и да садят чушки, домати и всичко, което бе нужно за трапезата.

Огнян днес бе настроен философски и не изненадваше с нищо ново комшията си Пешо:

– Уважавай живота не само за неговите прелести, а и за трудностите му.

– Е, чак пък толкова, – възразяваше Пешо. – Колко пъти ставаме неволни жертви на развихрили се глупаци?

– Колкото и да е отвратително положението ти, не се опитвай да обвиняваш държавата, шефа си, родителите, природата или нерадостното детство. Менюто е безкрайно и скучно, – махна с ръка Огнян.

– Как да не са виновни? Ако не бяха …..

– Слушай, – Огнян извиси глас, – щом хвърлиш вината на някого или нещо, моментално подкопаваш собствената си решимост за промяна и увеличаваш вакума на безотговорността.

– Дрън, дрън, много знаеш, – запъна се Пешо.

– Парализираната воля не носи радост, – изстреля набързо Огнян.

– Когато стигнеш ръба на отчаянието, друга песен ще ми запееш, – усмихна се Пешо.

– Ти за мен не бери грижа, – натърти Огнян. – За всяко нещо се намира чалъм.