Андро пропусна службата в църквата тази сутрин. За това реши да излезе и да се нахрани.

Влезе в един ресторант и докато поглъщаше предложената му храна, съдеше хората около себе си.

– Не мога да повярвам, това място е пълно, когато е време за църква, – каза си Андро. – Явно много са объркани приоритетите на тези хората.

Поклати глава и недоволно продължи монолога си:

– Колко много хора не влизат в Божия дом. Не се учудвам, че светът е тръгнала към погибел.

Андро бе решил да отиде на църква тази сутрин, но си плати да гледа двубоя между двама известни боксьора, а той бе много късно през нощта.

Предупредиха го предварително:

– Плати за двубоя и ще трябва да останеш буден до късно.

Андро довърши бирата в хладилника и тъй като до началото на срещата оставаха още час и половина, премина на уиски.

И така по изключение пропусна службата в църквата и я замени с обилна храна в ресторанта.

На близката маса седяха махмурлии в спортни дрехи. Очевидно те изобщо нямаха намерение да ходят на църква.

– Колко е тъжно да пропиляваш живота си по този начин, – осъди ги Андро. – Те едва ли знаят, че наближава Денят Господен.

Погледа му попадна на няколко семейства с малки деца и недоволно измърмори:

– Какъв път ли ще поемат тези деца, щом ги отглеждат далеч от църквата? Радвам се, че родителите ми ме възпитаха правилно.

Андро се оглеждаше нервно и осъждението му към хората в ресторанта растеше и се уголемяваше.

– Те не знаят нищо за Господа, а аз какво правя тук по това време? – попита се Андро.

Хвана се за главата и едва не изрева.

Накрая той окончателно реши:

– Ще отида на вечерната служба.

Бай Мирон седеше на едно пънче на двора и разказваше на внуците си Мирослав и Веселка поредната си история:

– Китайският бамбук е доста интересно растение на земята ….

– Аз съм виждал бамбук, от него се правят …., – обади се Мирослав.

Веселка сръга брат си:

– Замълчи, искам да чуя за бамбука от дядо.

– Засадиш ли бамбуково семе, – продължи старецът, – трябва да се грижиш за него и да го поливаш редовно. През първите пет години външната издънка расте само 2-3 сантиметра. Но в края на петата година бамбукът достига около 60 сантиметра само за деветдесет дни.

Внуците следяха разказа и бяха много изненадани от това, което слушаха.

– Кога е пораснало дървото? – попита дядо Мирон. – През първите пет години или през последните 90 дни?

– През последните дни, – извикаха едновременно двете деца.

Дядо Мирон се усмихна и добави:

– Вие май сте като този китайски бамбук?

– Как така? – подскочи неразбиращо Мирослав.

– Може да работите, да мечтаете, да планирате и да упорствате, но все пак оставате с чувството, че това, с което сте заели, ще отнеме много време.

– Е, да, – съгласи се Весела, – нещата не винаги стават толкова бързо колкото ни се иска.

– Дядо, какво трябва да правим, за да имаме видим резултат? – попита Мирослав.

– Да, бъдете търпеливи, – отговори старецът. – Най-важният растеж е под земята. Той е скрит дълбоко във вашия характер.

Старецът погледна нагоре към небето и прибави:

– Онези, които чакат Господа, няма да бъдат посрамени. На определеното време Бог ще открие всичко, което е изработил във всеки от нас.

Ако желаете успех в живота си, направете постоянството ваш приятел.

Слави весело подскачаше и стаята и си тананикаше някаква своя си песен:

– Ако бях на мястото на Петър, никога нямаше да се отрека от Исуса.

Баща му го чу и се усмихна, а после попита сина си:

– Слави, никога ли не си се отричал от Господа?

Синът без дори за миг да се замисли, бързо отговори:

– Никога!

Той бе сигурен, че не е направил такава глупост и навярно няма да я извърши.

– Ами ако си Го отрекъл с мълчанието си, с поведението си? Нарекъл си се християнин, но съвсем не си се държал като такъв или не си Го допуснал до плановете, хората и определени места в живота си?

– Е, може да съм го направил по някакъв начин, – виновно измънка Слави.

– Тогава може би знаеш цената, която Петър е платил за срама и отричането си от Него? – бащата погледна изпитателно сина си.

– Не му е било лесно, – съгласи се Слави.

– А сега ще признаеш ли своето отричане „по някакъв начин“ от Господа, за да можеш да получиш същото опрощение и възстановяване като Петър?

– Е, татко …, – Слави се изчерви и наведе глава.

– Когато го направиш, ще можеш да свидетелстваш от собствен опит, колко скъпоценен е Той, – бащата потупа сина си насърчително.

Слави го погледна виновно. Той осъзнаваше, че неговото „никога“ не е истина, но същевременно знаеше, че Бог го обича и единственото, което трябваше да направи е да поиска прошка.

Дали защото времето се оправи или старците станаха по словоохотливи, не знам, но независимо от различията в мненията и пристрастията си, те се бяха събрали в селската кръчма.

Разговаряха съвсем спокойно. Нямаше разгорещени спорове. Просто обменяха мнения.

– Какво ще кажете за „твърде малко и твърде късно“, а за „твърде много и твърде рано“? – попита Симеон.

– Това е начинът, по който бих описал нашето време. В едно общество, претрупано с преувеличени твърдения, намирам случайното „не съвсем достатъчно“ за чисто наслаждение, – изказа мнението си Григор.

– Твърде много празни приказки, богата храна, акцент върху успеха или победата, да бъдеш най-големият и най-добрият …., – започна да изрежда Спас.

– Много сравнения и стремеж за печалба на всяка цена, много срещи и страници във вестника, да не говорим за множеството телевизионни канали, непрекъснатите реклами, спортните отбори, училища и мнения, – продължи списъкът Герасим.

– Днес младите се интересуват от коли, озвучителни устройства, компютри и безалкохолни напитки, да не кажем и алкохол, – подметна Данчо.

– И какво излиза накрая? – поклати заканително глава Петър. – Изграждаме си крайни стандарти. Точките в края на изречението се заменят с удивителни.

– Защо се учудвате? – засмя се Петко, – днес „хубаво“ вече не е достатъчно.

– Трябва да е „фантастично“ и „невероятно“ – забарабани с пръсти по масата Васко.

– Вече нищо не струва една разходка по плажа, – сбърчи нос Дамян, – да послушаш музика, да караш колело или да изядеш една фунийка сладолед.

– Колко е хубаво да се спрем пред истинската красота, – носталгично въздъхна Симеон, – да срещнеш истинска искреност, без явни опити на отсрещния да те впечатли.

– Погледнете, – повиши тон Григор, – за филмите и другите форми на изкуството, речи, проповеди и писания, в които се отразява истинското майсторство, ни убеждават, че е трябвало повече да се каже или изрази.

– Ей, хора, – тропна с крак Петко, – нека да има повече оригинали, а не копия. Да погледнем на познатото по нов начин. Да се сътвори нещо невиждано до сега от отдавна известно нам. Повече мисъл, по-малко приказки.

– Трябва да заявяваш позицията си сдържано, но с по-голям ефект, – подчерта дебело Спас. – Тези неща не бива да се подценяват.

Умориха ли се от приказките или ги налегна умора, но старците се изнизаха един по-един от кръчмата.

В началото на годината, учителката даде следната задача на учениците:

– Напишете есе за връщането ви в клас.

Мадлен написа:

„Ваканциите са хубави, но добре е, че се връщаме в училище. Няма нищо по-хубаво от това да очаквам с нетърпение нова учебна година, в която ще разширим знанията си“.

Учителката хареса много нейното есе и го похвали.

Мадлен се усмихна, а след това се обърна към съученика си Борис и тихо му прошепна:

– Така научаваме, какво се харесва не само в училище, но и на пазара. Глупаво е ако това не се използва.

Искреността и истината трябва да бъдат свързани, но историята на човечеството е осеяна с послания, не толкова правдиви, но звучащи добре.

Всеки ден се сблъскваме с хора, които наблюдават живота ни, за да видят дали живеем това, в което вярваме.

За това нека следваме Христос с истина и искреност.