Живеете в град, не много голям, но …

Познавате хората от квартала си по лице, защото сте ги срещали не веднъж на излизане или когато се прибирате в дома си, но имената им не знаете. Нито някога сте се интересували от живота им.

Заетостта ви блокира всякакви връзки с тях.

Един ден се чу, че старецът, който често се препичаше на пейката в малкия парк близо до центъра, е болен от рак или левкемия, какво точно, не бе много ясно.

Това не активира хората живеещи около него да го посетят. Всеки се бе затворил в собствената си черупка и се бореше със своите проблеми.

Когато малкия Марко, чу за болестта на стареца си каза:

– О, дядо Наско се е разболял! Трябва да отида да го видя.

Не е ли странно, че децата са по-осведомени за хората живеещи в близост до дома им?!

– А какво да му занеса? – питаше се Марко.

Момчето дълго седя на любимата пейка на стареца и размишлявайки, люлееше краката си.

– Ще му дам моето зайче, – каза си Марко. – Той може да го развесели и да му помогне да оздравее.

Това момче бе само на четири години и имаше една любима играчка – малко пухкаво зайче.

Когато вече дядо Наско държеше зайчето в ръцете си, очите му се насълзиха. Той се обърна към момчето и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Марко. Ти си единственият, който изрази Божията любов към мен. Бог да те благослови, синко.

Марко премигна изненадано и тихо добави:

– Дядо Наско, зайчето ще ти помогне да оздравееш.

Старецът поклати глава и прегърна малкото момче.

Може би е време да излезем от комфорта си и да изразим загриженост и любов към някого. Огледайте се!

Мъж бягаше от полицията. Търсеше убежище къде да се скрие.

След като мисли дълго, той си каза:

– Най-безопасно е да се скрия някъде в полето. Там едва ли ще ме потърсят.

Полицаите бяха много напрегнати и се възмущаваха не без основание:

– Да избяга под носа ни …..

– Не може да е далеч.

– Трябва да го открием!

Някой предложи:

– Дайте да изследваме района с термовизионна камера.

Когато го направиха, един от полицейските служителите забеляза:

– Вижте група крави, които вървят след някакъв мъж.

– Нека проверим кой е този човек, – откликна друг.

Настроиха нужната техника.

– Това е нашият, – възкликна един от полицаите. – Нали точно този търсим?

Животните без да знаят ескортираха мъжа право в ръцете на полицията.

Не се знае какво е станало с заловения мъж, вероятно е осъден за деянието си.

А кравите дали са получили награда за проявената „гражданска отговорност“?

Родителите на Димо бяха много притеснени. Той бе само на седем години но прекарва много време пред телевизионния екран.

– Димо е станал напълно зависим от телевизора, – притеснено сподели със съпруга си Елена.

– Какво да правим с него? – въздъхна тежко Румен.

Двамата загрижени родители дълго мъдруваха и накрая намериха решение на въпроса.

Една вечер Румен и Елена отидоха на гости и поръчаха на сина си:

– Научи уроците и напиши домашните си! В 20:30 легни да спиш!

Когато родителите му излязоха, Димо си каза:

– Най-много да ми се скарат, че не съм ги послушал. Сега мога да гледам колкото си искам. Няма кой да ми се кара.

Той включи телевизора и без да се притеснява гледаше предаване след предаване.

Когато Румен и Елена се върнаха завариха сина си пред синия екран. Отгоре на всичко не бе погледнал уроците и домашните си.

Родителите му вместо да му се скарат го оставиха пред телевизора като му заявиха:

– Тук ще стоиш цяла нощ и ще гледаш телевизионните предавания.

Димо се изненада от такова великодушие, даже се зарадва много:

– Еха, …. това си е направо чудо!

Към два часа през нощта гледането на телевизора му стана безинтересно. То вече не му доставяше удоволствие.

Уморен Димо отиде при родителите си и ги помоли:

– Не искам да гледам повече, разрешете ми да си легна.

Но родителите му го върнаха на фотьойла пред телевизора.

Ако момчето заспиваше, те го събуждаха като му казваха:

– Гледай още!

Наказанието приключило в пет часа сутринта.

След тази нощ, Димо изобщо не се застояваше пред синия екран.

Празниците наближаваха. Хората пазаруваха не на шега. Всеки бе натоварен според това, което бе определил за важно в дома си, приятелите и близките си.

Един мъж вървеше пред Кольо. Той бе натоварен с множество пакети и найлонови торбички.

Изведнъж мъжът се спъна и падна. Всичко, което носеше се разпиля край него.

Преди Кольо да реагира, двама младежи му се притекоха на помощ и го изправиха, след което му помогнаха да събере всички пръснати пакети и торбички, но ….

Кольо забеляза, че на тротоара лежи портфейл.

– Вероятно е паднал от джоба на този мъж, – предположи Кольо. – Трябва да го настигна и незабавно да му го върна. Може да се притесни, ако бръкне в джоба си и не го намери там.

Кольо взе портфейла и хукна след мъжа, викайки:

– Господине, господине ….

Наоколо бе доста шумно, но Кольо продължаваше да си пробива път между множеството хора и да вика:

– Господине, господине изпуснахте ….

Най накрая мъжът го чу и се обърна.

Кольо му подаде портфейла.

На лицето на мъжа се изписа огромно облекчение и благодарност.

В училището се играеше поредната баскетболна среща. Играеха момчета от различни класове, оформили отбори по свой избор.

Родители, баби, дядовци и приятели подкрепяха играчите с подвиквания и аплодисменти.

– Браво!

– Давай!

– Много точно!

– Чудесен удар!

По-малките братя и сестри на играещите се забавляваха в коридора на училището.

Изведнъж завиха сирени. Блеснаха светлини във физкултурния салон.

Беше се задействала пожарната аларма.

Децата бяха обзети от паника. Всяко едно от тях хукна да търси родителите си.

Нямаше огън, алармата се бе активирала случайно, но децата усетили опасност, уплашени прегръщаха родителите и близките си.

Това бе една илюстрация за доверие в онези, от които се очакваше безопасност и увереност, особено по време на страх.

Така и ние, когато сме застрашени, можем да изтичаме при нашата „Скала“.

Когато призоваваме Божието име, Той ни осигурява убежище и подслон, от които се нуждаем.