Една неделя четирима млади мъже решиха да се катерят по стръмните скали, които си бяха избрали още преди две седмици.

По средата на изкачването Данчо се подхлъзна от скалата, започна да пада надолу и се приземи с трясък на перваза.

Другите трима се притесниха за него.

Самуил му извика:

– Данчо, добре ли си?
– Жив съм, …… но май си счупих и двете ръце!

– Ще ти хвърлим въже и ще те издърпаме нагоре. Просто лежи мирно, – каза Никола.

– Добре, – отговори Данчо.

След няколко минути тримата пуснаха въжето. Те работеха трескаво, за да изтеглят ранения си другар на безопасно място.

Когато го изкачиха на около три четвърти от пътя, изведнъж си спомниха, че той каза, че е счупил и двете си ръце.

– Данчо, – извика напрегнато Мирон, – Нали каза, че си счупил двете си ръце? Как, за Бога, се държиш?

– С зъъъъъъби, – отговори Данчо.

Не, другите хора не могат да помогнат в много трудни дни. Те може да са добри спътници, но със сигурност не могат да спрат болката.

Да се ​​държиш за ръце и да пееш по време на земетресение е малка утеха.

Какъв е отговорът? Как можем да се справим с трудните дни, когато врагът работи изключително добре, за да ни убеди, че Бог не го е грижа за нас?

Не падайте духом. Не се отказвайте каквото и да става. Упорствайте.

Бъдете силни, издръжливи, решени да преодолеете препятствието.
Стойте и съзнателно предайте всичко на Господа.

Позволете пълното въздействие на благодатта да тече през вашите мисли, вашите нагласи, вашите отговори, вашите думи.

Отворете портите и оставете тези добри неща да се разхождат свободно през вашия най-труден ден.

Тежки дни. Всички ги имаме. Някои дори са по-лоши от другите.

Когато Радой стигна до сградата, откри, че бурята бе съборила няколко тухли около върха.

Той монтира греда с макара в горната част на сградата и вдигна няколко варела, пълни с тухли.

Когато поправи разрушеното, останаха му доста тухли. Той го пусна надолу. И стана неочакваното, защото не бе съобразил, че варелът е по-тежък от него.

И преди Радой да осъзнае грешката си, варелът започна да се спуска и рязко го дръпна. Той се опита да се задържи, все пак бе доста далече от земята. Ако опиташе да скочи, щеше да се пребие.

На половината път срещна варела с тухлите, който падаше бързо.

Получи силен удар по рамото, след което Радой продължи към върха, където удари главата си в гредата, а пръстите му се заклещиха в скрипеца.

Варела се удари силно в земята и тухлите се разпръснаха.

Сега Радой стана по-тежък от варела и тръгна надолу с голяма скорост.

На половината път пак срещна варела, но вече празен, който бързо се издигаше нагоре. При разминаването Радой получи допълнителни наранявания по краката си.

Най-накрая нашият злополучен герой се удари в земята, приземявайки се върху купчината разпилени тухли. Изпусна връвта, която държеше, а празният варел побърза да се върне бързо на земята и силно го халоса по главата …. Радой загуби съзнание.

Дойде на себе си чак в болницата.

А по-късно се питаше:

– Защо изобщо изпълзях изпод завивките тази сутрин, щом не мога да се върна в леглото си тази вечер?

Повечето от нас изпитват затруднения с решаването на няколко проблема през деня, но когато започнат да се стоварват в изобилие, без облекчение и причина, започваме да се нервираме и мрънкаме.

Има хора, които ни обичат и наистина биха искали да ни помогнат, но ние не ги търсим. Трудните дни обикновено са самостоятелни полети.

Величко Славов бе от онези учени ентусиасти, които копнееха да открият нещо интересно в природата, за да привлекат погледите на научния свят към себе си.

Не знам как, но един ден Величко реши:

– Точно в тази планина вероятно има нов вид животно, което трябва да открия.

Той често отиваше до едно планинско село, забравено от хората. Там живееха предимно възрастни.

Вода черпеха от извори или кладенци. Нямаха електричество, пасяха животните си, садяха в дворовете си, чушки, домати, малко лук, но земята бе камениста и в нея най-добре вирееха картофи. А имаш ли картофи, можеш да изкараш зимата.

Горските пътеки ставаха непроходими, когато паднеше снега. За да се иде до най-близкото селище, където имаше магазин, трябваше да се върви пеша около шест часа и то напряко през урви и дерета.

Величко обикаляше възрастните хора и събираше информация.

Дядо Сотир реши да се пошегува с ученият:

– Още от баба и дядо съм чувал, че в околността се скита странно създание.

Славов наостри уши. Ето, такова нещо му трябваше на него.

Други от затънтеното село подеха шегата и по пътеките край селото започнаха да се появяват странни следи. А нощем се чуваше шум, сякаш някой се катереше по скалите.

Величко занесе в големия град тези слухове. Започна да пише статии за непознатото животно, дори цяла книга му посвети.

Много любопитни започнаха да идват в селото, особено през лятото. Всеки прибавяше по някоя своя приумица:

– Видях само длан, – хвалеше се един от туристите, – но тя не пасваше на никое животно от тези, които познавам.

– А бе и на мен ми се мярна, но бързо избяга и не можах добре да го разгледам, – добавяше друг.

В научните списания растяха публикациите за неизвестното животно, което никой не бе намерил.

Така в селото откриха хотел, където да отсядат туристите. Прокараха и път до там, та всеки да може да отиде с колата си.

Постепенно малкото планинско село се превърна в курортно селище.

Прекараха им ток. Вода течеше във всяка къща от чешмата.

Отвориха голям магазин на три етажа, в който имаше всичко необходимо. Дори сувенири продаваха на уж скрито животно зад скала или в клоните на дърво, където трудно можеше да се различи какво точно е.

Местните се усмихваха и се сбутваха едни други:

– Добре, че сполучливо подправяхме следите на това измислено животно и пускахме слухове за него. Сега и ние ще си поживеем малко.

Николай работеше в една от фирмите за доставки на пици. Той караше по зададеният му маршрут, когато се натъкна на дом, обхванат от пламъци.

От сградата се чуваше детски писък.

– Боже, там има дете, – изтръпна куриерът.

Николай без да се замисли много веднага се втурна в горящия дом.

Озовавайки се сред пламъците, той затвори очи и се заслуша. Дете още пищеше.

Николай кашляше и се задушаваше, но не спираше.

Куриерът се добра до малкия, взе го на ръце и го изкара навън.

Оставайки без дъх, Николай падна на земята.

Той се бе надишал прекалено много с дим.

Веднага го откараха в болницата, където му помогнаха да възстанови здравето си.

Местното полицейско управление нарече постъпката на Николай героична и вдъхновяваща.

Един ден Васко се разхождаше в парка. Той бе избрал това място, защото в знойната жега, сред зеленината на храстите и дърветата се усещаше прохлада.

Той забеляза един човек, който рисуваше черни точки върху бял лист хартия. Васко бе заинтригуван и приближи непознатият.

Първоначално му се струваше, че тези точки са грешно разположени, но …

Мъжът нарисува няколко реда, вмъкна паузи. Отбеляза ключа в началото на редовете и …. точките се превърнаха в музикални ноти.

„В живота ни има много черни точки и петна, а ние се чудим защо и как Бог ги допуска? – мислеше си Васко. – Ако в живота си се приближаваме все по-близо до Бог и Му дадем възможност да установи правилния ред между тези точки. Позволим Му да вмъкне онези линии, които Той желае и да допълни всичко с паузи на правилните места, тогава от тези черни точки и петна в нашия живот Той ще създаде чудна хармония“.

Много хора са постигнали слава в живота си, защото е трябвало да преодолеят големи трудности.

Когато музикантът докосне черните клавиши на голям орган, звуците са също толкова красиви, колкото и когато докосне белите. Но за да използва всички качества на един инструмент, той трябва да използва всички клавиши.

Нека не пречим на чудното Божие дело в нас.