Тези дъждове нямаха край. На много места домове бяха изпълнени с вода и станаха необитаеми. Много хора бяха евакуирани.

Дядо Георги и внукът му седяха в стаята и наблюдаваха стичащите се струйки вода по стъклата на прозорците.

Някъде тътнеше и гърмеше, но те бяха на сухо и сигурно място.

Старецът се обърна към внука си:

– Жоро, какво ти идва на ум, когато чуеш думата „радост“?

– Може би това да крещя от задоволство. Просто да ми е весело на сърцето, – малко несигурно без много да се замисли отговори внукът.

– Днес за всеки християнин радостта има малко по-друг смисъл, – потърка с длан брадата си дядо Георги.

– И какъв е той? – вдигна иронично вежди внукът.

– Радостта не е нещо, което очакваме, – плесна с длан по коляното си старецът. – Тя е увереност, че Бог изпълнява обещанията Си и изработва всичко за наше добро и за Своята слава.

Двамата замълчаха, а след това дядо Георги добави:

– Радостта ти помага да гледаш към Исус и да насочваш другите към Него.

Тя бе една малка сграда. Нищо друго нямаше наоколо.

От малка лампа близо до вратата на сградата идваше светлина.

Крушката хвърляше достатъчно светлина, за да може посетител да се качи по стълбите и да влезе в сградата.

Светлината бе знак, който непринудено заявяваше:

– Уморени пътници, добре сте дошли. За вас все още има удобно място, където можете да спрете и да си починете.

Тя сякаш приканваше преминаващите:

– Влезте, оттеглете се от мрака и това уморително пътуване.

Кой ви прилича на тази приветлива светлина?

Животът на онези, които вярват в Господа.

Християните трябва да светят в мрачния изпълнен с непрогледна тъмнина свят.

И когато те оставят светлините си включени, останалите ще се почувстват добре дошли да дойдат при тях, за да научат повече за единствената истинска Светлина на света – Исус.

В един уморен и лишен от смисъл свят Неговата светлина винаги свети.

Докато Исус свети днес чрез повярвалите в Него, другите пожелават тази светлина и след време и те започват да Я излъчват.

Оставихте ли лампата си включена?

Валери седеше на стола и бе вперил поглед в една електрическа крушка, която лежеше на масата.

Баща му влезе в стаята и се засмя:

– Какво те привлича към тази електрическа крушка?

От опит той знаеше, че наглед обикновени предмети, караха сина му да разсъждава върху проблеми и злободневни перипетии.

Валери тихо каза:

– Той е обикновен и стъклен. Лежейки на масата е безполезен. Но ако се монтира в лампа, към която в включен източник за захранване, ще изпълни предназначението си.

– Да, – съгласи се бащата, – ще даде светлина, която е полезна особено вечер. Е, и?

– Нали човек е перлата на Сътворението? – попита Валери.

– Ние не сме създадени просто така, – каза бащата. – Имаме определена цел в живота.

– И ако целта бъде отхвърлена или пренебрегната, животът ни никога няма да бъде това, което е трябвало да бъде, – добави Валери.

Бащата изгледа изумен сина си. Той не за първи път го изненадваше с разсъжденията си, въпреки че бе едва на десет години.

– Ние сме като тази електрическа крушка, – продължи Валери. – За да не водим безсмислен и безполезен живот, трябва да се включим в плана на нашия Създател за нас. За целта е достатъчно да се включим към Източника на енергия, т.е. да имаме постоянна връзка с Него.

Валери погледна тържествуващо баща си и прибави:

– И тогава животът ни ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде.

Днес бе отново бе горещо и нищо друго не оставаше на Боби и Мими да седнат под сянката и да слушат поредния разказ на дядо си.

Старецът бе приказлив и общителен човек. От него можеха да научат много неща.

Дядо Борис като видя внуците си, не чака втора покана, веднага започна да разказва:

– Импалата е средно голяма африканска антилопа. Така я наричат на езика банту. На нея е наречена дори столицата на Уганда – Кампала, което преведено от местния език означава „там, където живеят антилопите импала“. Тези животни могат да скачат на дължина 9 метра и на височина 2,5 метра, а при бягане развиват скорост до 75 км./ч.

– О, това е доста невероятно постижение за животно, – възкликна Боби.

– Това спомага за оцеляването им в африканската дива природа, – поясни старецът.

– Дядо, – задърпа го Мими за ръкава на ризата му, – ние бяхме в зоологическа градина и там стените, с които ограждат животните са най-много метър и половина. Следователно импалата не могат да я затворят на такова място, за да я показват на посетителите.

– За съжаление, – дядо Борис тъжно погледна внуците си, – такива животни държат в зоологическа градина.

– Защо не избягат? – попита Боби. – Нали могат да скачат много по-високо?

– Импалите няма да прескочат оградата, защото не могат да видят, къде точно ще попаднат, – отговори старецът.

– Стената държи импалите вътре в заграждението, защото те не могат да видят какво има от другата страна?! – учудено ококори очи Боби.

– Да, – въздъхна тежко старецът. – Ние хората не сме по-различни от тях. Искаме да знаем изхода от дадена ситуация, преди да продължим напред.

– Че какво лошо има в това? – плесна с ръце Мими.

– Животът на вяра не работи по този начин – и дядо Борис отправи поглед нагоре.

– Какво означава живот на вяра? – попита Боби.

– Да живееш с вяра, – започна да обяснява дядо Борис, – означава да се довериш на Божите добри цели, дори когато те са забулени. В този несигурен живот можем да се доверим на Божията неизменна любов. Няма значение какво ще се случи в ежедневието ни, ние трябва да си поставим една основна цел, да угодим на Бога.

Андро пропусна службата в църквата тази сутрин. За това реши да излезе и да се нахрани.

Влезе в един ресторант и докато поглъщаше предложената му храна, съдеше хората около себе си.

– Не мога да повярвам, това място е пълно, когато е време за църква, – каза си Андро. – Явно много са объркани приоритетите на тези хората.

Поклати глава и недоволно продължи монолога си:

– Колко много хора не влизат в Божия дом. Не се учудвам, че светът е тръгнала към погибел.

Андро бе решил да отиде на църква тази сутрин, но си плати да гледа двубоя между двама известни боксьора, а той бе много късно през нощта.

Предупредиха го предварително:

– Плати за двубоя и ще трябва да останеш буден до късно.

Андро довърши бирата в хладилника и тъй като до началото на срещата оставаха още час и половина, премина на уиски.

И така по изключение пропусна службата в църквата и я замени с обилна храна в ресторанта.

На близката маса седяха махмурлии в спортни дрехи. Очевидно те изобщо нямаха намерение да ходят на църква.

– Колко е тъжно да пропиляваш живота си по този начин, – осъди ги Андро. – Те едва ли знаят, че наближава Денят Господен.

Погледа му попадна на няколко семейства с малки деца и недоволно измърмори:

– Какъв път ли ще поемат тези деца, щом ги отглеждат далеч от църквата? Радвам се, че родителите ми ме възпитаха правилно.

Андро се оглеждаше нервно и осъждението му към хората в ресторанта растеше и се уголемяваше.

– Те не знаят нищо за Господа, а аз какво правя тук по това време? – попита се Андро.

Хвана се за главата и едва не изрева.

Накрая той окончателно реши:

– Ще отида на вечерната служба.