Това бе много тежко за Веско. Едно след друго починаха петте му деца.

Скръбта му бе неописуема.

Въпреки това, той се поклони на Бога и каза:

– Дяволе, никога не съм поставял привързаността си към децата на първо място. Още когато се раждаха, разбрах, че те са Божи. Той ги е дал и има правото да ги вземе, когато си поиска обратно. Благословено да бъде името Господне.

Веско отдавна бе осъзнал, че всичко, което имаше е назаем и че трябва да бъде подготвен да го освободи, когато собственикът го поиска обратно.

Раждаме се със стиснати малки юмручета и крещим, но напускаме света с празни ръце на гърди си.

– Господи Боже, благословено да е Твоето име, задето ми даде назаем всичко, на което мога да се насладя, – мълвеше Веско.

Жена му също много скърбеше. Нейният плач огласяше къщата.

Веско я прегърна, притисна я до гърдите си и ѝ прошепна:

– Скъпа, Бог даде и по някаква неразкрита причина избра да ги вземи обратно. Той притежава всичко, приеми това.

Защо Веско успя да издържи в такава ситуация?

Защото не се привърза към подарените му деца, а с разбиране ги отдаде на Господа.

Времето бе все още студено, но в градинката между блоковете се бе разгорещила оспорвана дискусия.

Това не бяха младежи, въпреки че между тях имаше и млади, а възрастни, чийто коси времето отдавна бе посребрило.

Най- настървено нападаше Крум:

– Ако наистина Бог ни обичаше, щеше да излекува всички. А всички ли са излекувани?

До него Марин, който пристъпваше от крак на крак, го подкрепи:

– Обичал ни! Тогава защо позволи на Павлин да загуби работата си? Той има четири невръстни деца.

– Тая дето я пеят, че Бог обичал всички хора, е вятър работа, – махна с ръка Радко. – Ето на Мартина мъжът ѝ я напусна и какво върна ли се след това?

– Е, да е само тя, – тежко въздъхна Марта.

– Аз така смятам, – заяви категорично Васил, – ако наистина Бог ни обича, щяхме всички да сме здрави, богати и лишени от проблеми.

Отрицателните изказвания май надделяваха в спора.

Трифон бе един от по-младите. Той не се стърпя и повиши глас:

– Доказателството за Неговата любов не е нито едно от тези неща, което искате.

– Тогава в какво? – обадиха се в хор няколко гласа.

Трифон се усмихна, потърка замръзналите си ръце, за да ги стопли и отговори:

– Доказателството за Неговата любов е, че докато бяхме грешници, Той изпрати Своя единствен, възлюбен Син да умре за нас на кръста.

Някои изпухтяха, други завъртяха пръст в главата си, но имаше и такива, които се замислиха.

Трифон ги огледа и попита:

– Бихте ли благодарили на Бог не само за това, че е казал „Обичам те“ с думи, но и че го е доказал на практика?

Този път нямаше присмехулни погледи и реакции. Всички бяха навели глави.

Нако дълго се противопоставяше на призива на Светия Дух.

Днес той стана свидетел на двама в мрежата, които се нападаха един друг и тъй като спореха по Библията, той реши, че са вярващи.

– Писанието е ясно по този въпрос! Очевидно никога не сте чели Библия през живота си! – твърдеше единият.

Другият му опонираше:

– Имам свобода в Христос! Това в Библията беше за конкретни хора в определен период! Ти си супер законник, братко!

Двамата размениха над 350 коментара. Това бе борба за надмощие в продължение на три часа.

През този период от време те пренебрегнаха всичките си отговорности.

Нако следеше спора настървено.

– Ето такъв искам да бъде животът ми, – каза си той. – Начинът, по който се обиждаха един друг, гневът, който се излъчваше от коментарите им … наистина ме убеди да стана християнин.

Нако разроши с длан косата си и въздъхна дълбоко:

– Не мога да избягам от Бога… Искам да бъда като тези двамата. Никога не съм виждал принципите на Христовите учения да се илюстрират по-добре. Това беше вдъхновящо и благословено представяне.

Нако се предаде:

– Бройте ме и мен вече за християнин.

Небесните ангели се зарадваха днес за добавянето на още един член в Божието царство. Та това съвсем не бе малко, невярващ се обърна към Бога по чуден начин.

Бе студен ден. Марин чакаше на опашка в магазина.

– Мразя да чакам, – каза си той.

Въздъхна дълбоко и през главата му минаха всички нежелани чакания:

– Отвратително е да бъдеш на опашка пред лекарския кабинет.

– Непоносимо е, да чакаш до телефона, обещано обаждане.

– Нетърпение спрямо инвестиции, направо те подлудява.

– А колко бавно растат семената.

– Ами отговорите на молитвите …

– И за всичко това трябва да се чака, – махна с ръка и продължи да мърмори недоволен. – Чакането е толкова трудно, особено когато трябва да чакам Господа.

По този повод баща му каза един ден:

– Понякога ни се струва, че Бог действа много бавно, но това може да е тест за твоята вяра.

Ако сме нетърпеливи и вземем нещата в свои ръце, ще имаме проблеми, а дочакаме ли Бога, ще бъдем благословени.

Точно на него ли трябваше да се случи?

Днес лекарят каза на Стефан истината за болестта на сина му. Това го разтърси силно.

Повечето негови колеги, когато чуха новината се опитваха да му съчувстват и изразяваха съжаление за ставащото.

Но се случи нещо много интересно, когато Стефан съобщи на жената, която се грижеше за сина му:

– Рени, Здравко има рак …

Жената се олюля, сякаш беше ударена.

– О, не! О, Здравко! О, Исусе Христе! Не, не, не … – извика тя инстинктивно.

Рени искрено оплакваше болката си пред Бога.

По-късно Стефан сподели:

– Това е най-добрият отговор, който съм получавал.

Някой бе видял болката и ужаса му. И този някой не се бе опитал да подобри емоциите му, а по-скоро ги изживя с него.

Реакцията на Рени в този момент му помогна изключително много.

Като християни можем да бъдем изкушени да омаловажаваме болката на другите или нашата собствена, стремейки се напред към щастливия край, но Исус е както решението на нашата скръб, така и нашият спътник в нея.

Можем да предадем скръбта и бремето си на Него, като помним, че имаме Бог, който плаче заедно с нас.