Една вечер около масата се проведе интересен разговор между членовете на едно малко семейство. Бе поставен интересен въпрос за разсъждение:
– Какво би подарил на Спасителя в знак на любов към него?
Главата на семейството потърка чело и каза:
– Няма нищо на света, което би било достойно за Неговата безгранична любов, но бих умил уморените Му и прашни нозе.
– А аз бих го покрила с най-хубавата завивка, за да си отдъхне, – добави майката с усмивка.
Само малкото момче мълчеше, гледайки замислено към тъмния прозорец.
– А ти сине, какво би дал на Исус? – попита бащата.
– Имам една играчка, която много обичам, плюшеното конче. Него ще подаря на Господа.
Майката и бащата се разсмяха.
Изведнъж се чу тропот. Някой хлопаше на вратата. Бащата стана и отвори. Всички се умълчаха.
Пред тях стоеше просяк. Дрехите му бяха мръсни. Тук там по тях се виждаха дупки. Краката му бяха немити кой знае от кога. Брадата му бе сплъстена, а очите гурелясали.
Бащата попита с отвращение:
– Какво искаш?
– Мога ли да пренощувам у вас? – със задавен глас попита просяка.
– Иди си, – смръщи вежди майката, – непознати не пускаме в дома си да нощуват.
Изведнъж момчето извика:
– Почакайте, чичко …..
Детето притискаше до гърдите си малкото плюшено конче, изтри сълзите си и подаде играчката си на непознатия.
Просякът излезе и вратата се затвори след него. Малкото семейство стоеше безмълвно.
Бащата и майката бяха навели глави и не смееха да погледнат сина си в очите.
В живота често изказваме красиви думи, но не ги прилагаме на дело. Тогава те превръщат в нещо празно и лъжливо.
Истинската любов и доброта се познава не по словата, а по проявлението им.