Пресякоха улицата и се упътиха към парка. приседнаха на една пейка.Росица едва сдържаше сълзите си.
– Не искам да те занимавам с моите неща Ти достатъчно главоболия си имаш. Моето е направо смешно спрямо това, през което ти преминаваш.
– Какво се е случило? – кротко попита Анастасия.
– Бремена съм.
– Да не е женен?
– Да …
– И не ти е казал?
– Излъга ме, че ще ме вземе.
Анастасия поклати тъжно глава.
– Какво да правя сега? – изстена Росица. – Всичко е безсмислено
– Не е.
– В какво виждаш смисъла? Винаги съм ти се чудела. Животът е гаден и противен, а ти все намираш нещо в него. Как успяваш да правиш това?
– Ако няма нищо добро край теб, ти можеш да бъдеш това добро.
– Да бе, да….
– Наистина е така. Нима не се чувстваш по-добре, когато правиш добро?
– Какво добро?
– Все едно. Да кажеш една дума само да разведриш хората или да накараш някой да се засмее ако е тъжен…..
– Стига, моля те.
– Давай, не вземай, защото взетото понякога тежи. Така ще бъдеш и по-свободна.