Вечерта бе прегърнала смълчаното селище, което бе потънало в дълбок сън. В мрака луната любопитно надничаше зад облаците, искайки да разбере, какво ли правят зад онзи или другия все още светещи прозорци на домовете.
Една тухла и парче восък лежеха един до друг на дългия дървен рафт. Восъкът огледа съседа си и попита:
– Кажи ми тухло, защо си толкова твърда?
– Не винаги съм била такава, – усмихна се тухлата със загрубелия си глас. – Аз заедно с моите братя и сестри бяхме направени от мека глина, но когато преминахме през пещта, нагорещена от силния огън, ние станахме корави и твърди.
– И аз бих искал да стана като теб полезен на хората, – изказа желанието си с болка в гласа парчето восък.
Сутринта стопанката накладе огнището. Изведнъж восъкът си спомни, какво тухлата му бе разказала вечерта.
– Тя спомена, че е станала твърда, когато е преминала през огън, – каза си парчето восък.
То се премести на самият ръб на рафта и се претърколи към пещта.
– Ау, колко е горещо, – извика восъкът, но никой не го чу.
В стаята влезе собственикът на дома. Той бе майстор на кукли.
Когато видя омекналия восък пред пещта възкликна:
– Това е забележително! От този восък ще направя нова кукла.
Той пое размекналото се тяло. Изтегли един вирнат и непокорен нос, вдлъбна устата оформяйки ѝ усмивка до ушите, а накрая закръгли две хитри очи. Който и да погледнеше куклата, не можеше да не се усмихне.
Колко радост донесе на децата тази играчка?!
Всеки, който поиска, може да стане полезен. А наградата на такива е голяма, защото те са желаели доброто на другите, без да искат отплата.