Утро. Слънцето едва се бе разсънило, а хората бързаха вече за работа. Лена, след упорития глас на будилника, скочи от кревата и се насочи към банята. Тя е млада майка, която има малка дъщеричката, палава и непокорна.
Лена погледна в огледалото и смръщиа вежди:
– Ах, тази „портокалова кора“ – и задържа ръката си върху крака си.
Слаб лъч светлина се мушна през леко открехнатата врата на банята и тихо като сянка  премина малката ѝ дъщеричка. Детето веднага побягна, щом усети, че майка ѝ я засече и отиде да се приготви за детската градина.
Завари баща си да оправя вратовръзката си пред огледалото в стаята. След минута мълчание малката Даря прегърна баща си и с любов каза:
– Татко, когато порасна искам да стана красива като теб.
– Не! Когато пораснеш, ти ще станеш толкова красива, колкото е майка ти, – каза нежно баща ѝ.
– Не, не искам да съм като нея. Ти стана уми се и вече си красив, а мама, стана уми се и започна да се разкрасява пред огледалото, а след това дълго ще реше косите си и едва тогава ще стане красавица, – заключи детето
Изведнъж Даря направи кисела гримаса, незнайно към кого отправена и почти изръмжа:
– И освен това тя има някаква „портокалова кора“, на която всяка сутрин се ядосва….