Вървейки из църковния двор двамата стигнаха до западната фасада. Влязоха навътре. Въздухът в Катедралата беше застоял, но по-прохладен от зноя на изгарящото слънце навън. Тишината предизвикваше към размисъл.
Яна въздъхна дълбоко и изрече на глас това, което я измъчваше през цялото време:
– Защо Господ просто не порази силите на мрака и не се справи с тях един път за винаги?
Сашо разроши с ръка буйната си коса и лека усмивка озари лицето му. Той вдигна глава и каза:
– Шедьовър не се прави за една нощ. Става въпрос за един крупен творчески замисъл, който едва е започнал.
– Не разбирам, нима силите на мрака са непобедими?
– Те са крайно необходими за извайването, – Сашо направи няколко крачки напред, обърна се към момичето и продължи. – Човек не може да твори без да полага усилия, да прави опити, които често завършват с провал. Но именно провалите и несполуките му помагат правилно да разбере нещата. Без страдание творецът не би могъл да създаде някакъв ценен проект.
– Нима Бог не може да твори по-резултатно?
– Целта на сътворението не е резултатността, а любовта. Творецът се облива в кървава пот и сълзи, полага огромни усилия, за да бъде изпипано всичко, както трябва. Той използва тъмните сили, за да излезе нещо добро.
Известно време двамата мълчаха вглъбени в мислите си.
– Щом Божия замисъл е толкова велик, – надигна се от каменното стъпалото, където бе седнала Яна, – какво значение, може да има един човек?
Сашо не се учуди на упоритостта ѝ, защото я познаваше много добре. Тези диалози не се водеха за първи път.
Погледна я в очите и спокойно каза:
– В един роман всяка дума има значение. В една картина всяко петънце от боя и придава нов замисъл. Всяка частица мрамор от тази катедрала я прави устойчива и красива. Всеки от нас, колкото за малък и незначителен да се възприема, има значение за общността към, която е причислен.
Хванати за ръце напуснаха каменната сграда. Вървяха и мечтаеха за щастието, което щяха да изживеят в една несравнима реалност.