Слънцето прежуряше безпощадно. Листата на дърветата се бяха свили, сякаш  искаха да запазят последната влага останала в тях. Хората минаваха и всеки търсеше сянка.

Само две жени стояха и се гледаха. Познаваха се много отдавна, но не бяха се виждали дълго време. За тях жегата не съществуваше, имаха да си кажат толкова много неща.

Сребърни нишки се прокрадваха в косата на едната, но другата не се бе оставила на „милостта“ на времето и бе боядисала косите си в червено.

– Тогава бях сама, – каза червенокосата, – дъщерята се беше омъжила, а със сина ти знаеш, не се виждахме изобщо…..Направих голяма глупост.

Приятелката й я погледна учудено, но не каза нищо.

– Той идваше често да ми помага в магазина, продължи червенокосата. Хората започнаха да говорят…. и се оженихме.

– Не си сбъркала, – пое дълбоко въздух другата, – самотата е страшно подтискаща.

– Той е добър човек и с него се разбираме, но майка му е зла. Навсякъде се вреше и ни раздели. Сега съм при сина помагам му за децата. Жена му отишла в Гърция на работа.

Другата жена я погледна нежно и успокояващо, наведе глава и тихо каза:

– „Няма праведен на земята, който да прави добро и да не греши“.

Двете жени се прегърнаха. Утехата кацна на рамото на червенокосата и тя се усмихна….