Живял един поет. Той пише стихове с дълбок философски смисъл. Носел своите стихотворения в различни списания и издателства, но те не ги публикували. Редакторите се позовавали на факта, че неговите стихове са в противоречие с гледната точка на обществото, че неговата поезия не подтиква към положителните и творчески мисли, а срещу тях и тези стихове няма да принесат полза, а само ще навредят.
Един ден поетът решил да излезе на улицата и да прочете стиховете си на минаващите. Той избрал един булевард, който вечерно време бил особено оживен и започнал да чете стиховете си. Около него се събрала тълпа. След няколко стихове между хората се породили оживени дискусии. Хората се разделили на две, едните защитавали стиховете, а другите ги отричали. В спора се намесил и поетът. Той започнал ревностно да защитава творенията си. Постепенно се отдръпнал на страни. Разбрал, че е дал повод на всеки да говори за нещо свое. Неговите стихове никой не запомнил.
И тогава на поетът дошла друга идея. Той се отправил в покрайнините на града, където живеели бедни хора, много от тях били неграмотни.
Застанал на един кръстопът и започнал да чете стиховете си. След известно време, той бил заобиколен от хора, които го слушали затаили дъх. Той продължил да чете и видял, че много от хората се просълзили. Когато свършил го аплодирали, дошли стиснали му ръката и му благодарили.
– Харесват ли ви стихотворенията ми? – попитал поетът.
– Стиховете ви са много красиви! – казали хората.
– А какво ще кажете за дълбокият им смисъл? – попитал поета, искайки да разбере публиката си.
– Ние нито едно стихотворение не разбрахме, – казали хората. – Ние и половината от тези стихове не знаем. Но думите в тях са красиви, гладко са свързани, в тях звучи музика. Дошъл си при нас и си ни донесъл тази красота. Толкова много си се старал за нас. И за това ти благодарим, че си го направил. На нас рядко ни обръщат внимание богатите и образованите, а ти дойде и ни донесе толкова много красота, благодарим ти.