Когато се сблъскваме с нови обстоятелства и не разбираме, какво всъщност представляват, ние се стремим да разберем нещо за тях. Ако под натиска на страха това ни се отдаде, нима ние увеличаваме шансовете си за оцеляване?
След това можем да измислим някакъв безопасен начин на поведение, например, да разберем, кога трябва да слушаме и кога да реагираме, за да излезем сухи от водата. Ние моделираме това, което трябва да се случи, изхождайки от знанията, които имаме.
Така, ако ми е известен отговора, който учителят иска да чуе, аз ще вдигна ръка, а ако не зная няма да направя това. Ако знам какво ще стане в тази или друга ситуация, мога да рискувам смело.
Но защо учим от страх, а не от любопитство?
Нали можем да попаднем в нова ситуация, която да бъде за нас много интересна. Тогава ние ще станем безстрашни изследователи, изучавайки всичките аспекти на това, което ни се е изпречило.
Но защо подобно нещо правим със страх? И защо искаме нашите деца да се учат така, както сме се учили ние.
Когато малкото дете още не е запознато с никакви теории, то изучава света от любопитство. То разбира всяка ситуация, когато директно участва в нея, без да се страхува от грешки.
По това време, то ще трябва да се научи, че има нещо, което се нарича „погрешно“. Но за едно дете, „грешка“ не е синоним на психологически провал.
От негова гледна точка, то винаги е право. Всеки негов отговор, дори и да е неверен е ценен опит за самия него. Така детето се учи и опознава света.
Трудно ли е да дадем такова образование на детето, при което да не пречим да се прояви неговото любопитство, безстрашие, способността му да вникне в нови ситуации? Или ние ще продължим систематично да ваксинират децата с чувство за сигурност, което върви ръка за ръка със страха?