В човека живее  един мъничък зрител. Той не участва в постъпките, нито в страданията му, винаги е хладнокръвен и постоянен. Службата му е да вижда и да бъде свидетел, но без право на глас в живота на човека. Не се знае защо съществува така самотно.
Този кът от съзнанието на човека е осветен денем и нощем като стаята на портиера в голяма къща. Будният портиер денонощно седи във входа на човека. Познава всички обитатели на своя дом, но нито един обитател не се съветва с портиера за своята работа. Обитателите влизат и излизат, а зрителят портиер ги следи с поглед. От своята безсилна осведоменост той е тъжен понякога, но винаги учтив и самотен. Квартирата му е в друга къща. В случай на пожар портиерът звъни на пожарната и наблюдава отвън по-нататъшните събития.
Докато Симеон пътуваше с влак или вървеше пеша, този зрител в него всичко виждаше, макар че нито веднъж не го предупреди и не му помогна. Той живееше успоредно с него, но това не беше самият Симеон.
Той съществуваше като мъртъв брат на човека. В него всичко човешко беше налице, но не му достигаше само нещо мъничко. Човекът никога не го помни, но винаги му се доверява така, както един обитател излиза от къщата си и оставя жена си, но той никога не я ревнува от портиера.
Това е евнухът на човешката душа. Ето защо беше само един свидетел.