Църквата бе пълна. Пастирът застана на амвона и проповядваше силно и ясно.

Думите му докосваха сърцата на присъстващите. Дори и на него му харесваше това, което говореше. Опияняваше се от въздействието, което упражняваше върху присъстващите.

Дойде време да прочете един от любимите си откъси от Библията:

„4 Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее,
5 не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,
6 не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
7 всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
8 Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати“.

– Тук се говори каква трябва да бъде истинската любов, – подчерта пастирът.

Но самият той имаше един проблем. Проповядваше това, но не обичаше хората. Дори точно обратното.

След службата се ядосваше на всички с изключение на тези, които го ласкаеха или му поднасяха подаръци.

И без да обръща внимание, той минаваше с отнесен вид край дошлите в църквата, които го поздравяваха.

Не само им се ядосваше, но и ги осъждаше:

„За всичко са си виновни те“, – обвиняваше ги в мислите си той, а те не подозираха злото, в което ги порицаваше и упрекваше.

Пастирът се оправдаваше, както всеки път пред себе си:

„Работя в църквата. Усърдно се грижа за своето спасение….. Ето, когато прочетох този откъс, забелязах как някои се просълзиха … Имат нужда от покаяние….“

Горкият, дори не подозираше, че е чел в полза на другите, а за себе осъждение.