Един мисионер посещаваше бедните. Веднъж попадна в един мръсен коридор и чу слаб глас:
– Кой е там?
Мисионерът запали клечка кибрит, за да се огледа. Пред очите му изникна потресаваща картина. Материална нужда и физическо страдание, а едновременно с това невиждана надежда в Бога.
Съществото беше като издялано от черно дърво, със спокойни умоляващи за помощ очи и вкаменени бръчки върху изпито лице. Негърка лежеше на парцаливо легло. Вида ѝ предизвика у него искрено състрадание.
Беше хладен февруарски ден, печката не гореше, а вътре беше тъмно.
В този ден тя нямаше вечеря, обяд или чай за закуска.
В нея не бе останало нищо друго освен ревматизмът и вярата ѝ в Бога.
Трудно можеш да си представи човек по-печално място, лишено от всякакъв уют.
Въпреки това жената с треперещ глас пееше:
Аз съм в ръцете на Исус,
Той ме държи.
Завинаги ми е дал мир,
чрез Неговата любов към мен.
На небесата има радост,
за това, че аз съм спасен.
Там ме чака моя Отец.
Там ще ми даде място Той.
Така тя благодареше на Бога и Му принасяше жертва на хвала.