Вера я откараха с линейка в болницата. Нямаше свободни легла. Настаниха я в една инвалидна количка и я закараха в голяма стая. Така тя стоя цял ден в очакване, някой да се погрижи за нея.

В стаята пристигна един едър мъж. Той бе целия в татуировки. На врата му имаше няколко верижки. Той бе дошъл при възрастната си майка.

Вера се почуства неудобно при вида на този мъж.

Късно следобед тя се оплака:

– Аз съм диабетика и не съм яла нищо от сутринта.

Мъжът с татуировките веднага скочи:

– Как са пропуснали това? Ще се обадя на сестрата, да ви донесе нещо за ядене.

Този мъж, който бе останал до възрастната си майка по-късно през същия ден се обърна към Вера:

– Май ви е студено. Ще ви донеса одеяло.

Донесе плътна завивка и я подпъхна около Вера в инвалидния стол.

Тя си помисли:

“ Този мъж имаше състрадателно и грижовно сърце, а аз го бях преценила по външния му вид“.

Този ден Вера научи ценен урок, да не преценява хората по това как изглеждат.

Ето този грубовато мъж се оказа състрадателен човек.

Вечерта спусна тъмния си воал. В апартамента бе тихо.

Станчо седеше сам на масата пред две чинии с ядене, които сам си бе приготвил.

В съседния апартамент също вечеряха. Смехът и гръмките им разговори раздираха тишината, която цареше около Станчо.

Така ден след ден той вечеряше, обядваше и закусваше сам, тъй като жена му бе починала преди известно време.

Станчо се бе свикнал със самотата си, а пронизващата болка, че не може да чуе веселия смях и говор на жена си се бе притъпила.

Тази вечер смехът зад стената го прониза дълбоко.място

Преди да си легне Станчо си прочете Псалм 23. Той бе любимият му. Най много му харесваше 4-я стих, особено мястото, където се казваше, че Бог е с него.

Станчо знаеше:

– Присъствието и любещия поглед на Пастира се усеща във всеки детайл от живота ми….

И успокоен от такива мисли той заспа.

Ако знаем, че Някой е с нас, това би донесло утеха, особено ако сме самотни.

Бог ни е обещал, че Неговата любов ще бъде винаги с нас. Той няма да ни изостави.

Когато се чувстваме самотни и незабелязани, независимо дали сме в кухнята, в автобуса, прибиращ се от работа или дори в претъпкания супермаркет, ние знаем, че погледът на Пастира е винаги върху нас.

Какво успокоение:

– Той винаги е с нас.

Донка слагаше тавата във фурната, това бе изненада за съпруга ѝ, които обичаше такива вкусотии.

Обърна се инстинктивно, за да види, какво прави синът ѝ и видя издута му буза.

– Мони, какво си лапнал? – извика тя уплашено.

Малкият не чака покана, а хукна сякаш бе даден старт за надбягване.

Ситуацията си бе за страх.

Малко преди това Мони помагаше на баща си да сглоби рамка, докато не бе разсеян от количка с играчки.

– Може да е глътнал гайка, винт, дори гаечен ключ, – притесни се баща му и затича след него.

Младият мъж се опита да избегне завоя към всекидневната, но в бързината не успя и се строполи на земята.

– О, защо когато му даваме хубави неща за ядене, отказва, а сега кой знае какво е налапал, – викаше той, като се изправяше, държейки се за кръста.

Най-накрая Донка хвана непокорния си син, а той ѝ се усмихна и отвори широко уста.

В нея между зъбките му блестеше пластмасов неидентифициран обект, който родителите му не можаха да разберат от къде се е взел.

Ето с такива мъници човек може да счупи световния рекорд на сто метра!

Мони бе едва четири годишен, но вече знаеше:

– Ако човек е станал жертва на беззаконие, полицията ще му помогне.

Един ден майка му взе бонбона му, а той отиде в полицейския участък и каза на полицайката там:

– Трябва да арестувате мама.

– Защо? – попита полицайката.

– Тя ми открадна бонбона и ме удари.

Жената в униформа едва сдържаше смеха си, но записа жалбата на малкия и му обеща:

– Ще проверим всичко на място.

При проверката в къщи бе само бащата на Мони, който обясни:

– Съпругата ми съвсем леко го удари по бузата, но той е непослушен. Яде бонбони преди ядене и си разваля апетита. След това само побутва чинията си и не ще да се храни. Много странно бе, че прие спокойно наказанието си ….

– Защото е планирал да потърси официална помощ, – смееше се проверяващият случая полицай.

В кухнята падне нещо с трясък и се разнесе писък. Ана трепна, но не помръдна. Последва оглушителен рев.

Мартин и Надя се спогледаха. Те бяха дошли за малко при Ана, но не искаха да ѝ създават главоболия.

– Ще погледнеш ли какво става там? – смутено попита Мартин.

– Вероника не стои на едно място, – засмя се Ана. – Завъртяла се е и е бутнала ютията от перваза. Това се случва почти всеки ден.

– Но тя плаче, – с укор я изгледа Надя. – Може да се е наранила.

– Ако се беше ударила, нямаше да плаче, – Спокойно отвърна Ана. – Не е за първи път. Просто се е уплашила. Нека свиква, че с някои неща трябва сама да се справя.

Малко след това на прага цъфна жива разплакана русокоса кукла с разплакано лице.

– Кога ще си дойде татко? – намусено попита момиченцето.

– Баща ти ще се прибере сутринта, – каза Ана, – дежурен е. За какво ти е татко? Какво си е случило?

– Той щеше да ме съжали, – детето сърдито погледна майка си. – Аз плача, плача, а ти не идваш.

– Добре, миличка, – Ана погледна дъщеря си и вдигна вежди, – иди си поплачи до сутринта, докато си дойде баща ти. А сега възви в кухнята, изяж яденето си и внимавай Иво да не пипа солницата, че пак ще пръсне солта.

Детето не получи очакваното съжаление, но сега можеше да контролира малкия си брат и се почувства като мамина помощница.

Момиченцето радостно подскочи и се затича към кухнята. От там се чуваше как крещи на брат си:

– Иво, яж и да не си пипнал солницата. Мама ти забранява да правиш това.