Внезапно в коридора се разнесе детски плач. Бързо последва едно: „Шшшшшт“ – вероятно майката се беше намесила в момента. Тодор също го чу.

– Това дете ми напомня за нещо, – рече той – което мъдреците са ни учили. Когато бебето се ражда, ръцете му са стиснати. Ето така.

Той сви ръцете си в юмрук.

– Защо? Защото бебето не знае нищо по-добро от това, да грабне всичко. Целия свят е негов. Но когато човек остарее и умира, какво прави? Отваря си ръцете. Защо? Защото си е научил урока.

Младежът слушащ до сега дългото поучение, изведнъж трепна и попита:

– Какъв урок?

Тодор се взря в очите му, сякаш го питаше: „Още ли не си разбрал?“ Махна с ръка и продължи:

– Не можеш да вземеш нищо на оня свят със себе си.

Едни и същи неща в живота могат да бъдат добри или лоши в зависимост от това какво правим с тях, как действаме с нашата свободна воля. Словото може да благославя или да проклина. Парите могат да помагат, но могат и да разрушават. Наукта може да  лекува, но може и да убива.

Дори природата работи за нас или против нас. Ето, огънят може да топли, но може и да изгаря. Водата може да подържа живота, но може и да го удави в наводнение.

Никъде в историята на Сътворението, не намираме думата „лош“. Бог не е създал лоши неща.

Това означава ли, че Бог ги е оставил на нас?

Може би, понякога Бог свива юмрук и казва:

– О, не прави това, ще попаднеш в беда.

Тогава може би ще попиташ:

– Защо Бог не се намесва? Защо не премахне злото и не наблегне на доброто?

В самото начало Бог каза:

– Ще поставя този свят в ръцете ти. Ако ръководя всичко, тогава ти нищо не ръководиш.

Затова бяхме създадени с късче божественост в нас, но и с нещо наречно „свободна воля“. Бог ни наблюдава всеки ден и с любов ни моли да правим правилните неща.

Свечеряваше се, но слабичкият млад човек прокара пръсти през дългата си коса и продължи да чете. Той седеше в овощната градина и се опитваше да проумее как Луната обикаля около Земята.
Време бе за вечеря, но той нямаше желание да се прибере. Точно тогава нещо привлече вниманието му.
Тя дълго бе чакала да настъпи този миг. Чакала бе с месеци, потънала в мълчание. Първоначално не бе по-голяма от мъничка зелена пъпка. Сега бе станала яркочервена, с размерите на юмрук. Една жива топка вода,  със захари, горчиви семки и  обвивка като восък. Най- обикновена узряла ябълка.
Хладния ветрец докосна клоните и младежа потрепна. Въздъхна и неохотно затвори книгата.
Чу се едно тихо „пук“. Крехката дръжка държала ябълката за дървото се пречупи. Откъснатата ябълката полетя надолу. Изтърколи се през шумолящите листа и леко чукна младия човек по главата.
Той се почеса по главата и се взря в Луната. Тя блестеше като лъскава сребърна монета във вечерното небе.
–  А защо Луната не пада? – запита се той, докато разсеяно дъвчеше ябълката.
Младежът си спомни за „играта с ведрото“. Той мразеше тази игра, защото за нея се изискваше голяма сила. Ведро пълно с вода така трябваше да се завърти над главата, че да не падне нито една капка от него. Това беше много трудно за него, защото той бе много слабо и дребно момче.
– Може би това, което държи водата във ведрото, държи и Луната на мястото ѝ, – промърмори тихо младият човек.
Младежът хвърли огризката. В мрака се чу само едно жално „мяу“.
Той забрави за вечерята. и се запъти към стаята си. Предстоеше му да изчисли каква трябва да бъде силата на привличане, за да не полети ябълката към космоса. После поразсъждавайки на въпроса да определи колко бързо трябва да се движи Луната, за да не падне на земята.
Навярно сте познали нашият герой. Да, това бе Исак Нютон.

Мобилния телефон на лъва звъни. Той го взима и казва:
– Да, мила, скоро ще си дойда. Какво правя ли? С бика пием бира. Кога ще свършим ли? Ние почти свършихме, идвам след няколко минути. Какво да купя? Да, добре, непременно. Всичко ще купя!
Лъвът оставя телефона, а бикът се смее:
– Жена ти звъни, а ти веднага:“… да, да, идвам,… всичко ще купя. Не можеш ли да удариш с юмрук по масата и да кажеш: „Аз съм мъжът“.
А лъвът му казва:
– Братко, не се лъжи! Жена ти е крава, а моята е лъвица!