Мишо мърмореше:

– Мразя къмпингуването.

– Защо? – попита го Асен.

– Не харесвам вятърът и дъждът да блъскат по веещия се брезент. Веднъж преживях дълга, безсънна нощ заради дъжда, който постоянно блъскаше по люлеещата се палатка.

– На мен ми харесва с палатка, защото където искам отивам, – сподели Асен. – Готвя си на огън. Гледам звездите.

– Да, но все някога палатката се износва, губи водоустойчивостта си и трябва да се подменя, – отбеляза Мишо.

– Какво толкова? – засмя се Асен. – Купуваш си нова.

Подобно на палатките за къмпинг, нашите земни тела трябва да издържат на сурови и понякога екстремни условия. И се изтощаваме.

Ние копнеем с нетърпение „да се облечем в небесното си жилище“, нашите обновени, славни тела. Това вечно жилище, което няма да се износи, защото е „неръкотворно построено“.

Независимо дали стенем или се наслаждаваме на живота , дали нашата „шатрата“ устоява на бури или бързо се износва, нека уповаваме, че един ден ще бъдем „у дома при Господа“. Тогава „смъртното“ ще бъде „погълнато от живота“!

Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.