Дори и сега, много от дизайнерите имат слабост към старите игри от 90-те години. Те превръщат известни герои в кресла и други предмети, които са необходими за дома.
Дизайнерът Бруно Маркес не си е губил времето напразно и е създал кресло за фенове, което е нарекъл Pac-Man Chair.
Такова кресло би изглеждало доста креативно във кой да е интериор. Уникалната форма и жълтия цвят са в основата на тази концепция.
Когато погледнете креслото имате чувството, че Pac-Man Chair отваря уста и отстъпва назад. Очите от страни са просто декоративно допълнение.
За съжаление това креативно кресло е само проект. Още не се знае какъв материал ще използва авторът, но с времето и това ще се изясни.

Бродел демон нетърпелив да вземе душата на някого. Преди да вземе душата му, демонът карал човека да изпадне в отчаяние. Това било обичайна практика.
Демонът видял едно момиче, което стояло и се усмихвало. Той пристъпил към него и го попитал:
– Защо се усмихваш?
– Щастлива съм с моя любим! Чакам го, той скоро ще дойде, – казало момичето.
Демонът махнал с ръка и разделил момичето от любимия й. Но то продължило да се усмихва.
Демонът се изненадал:
– Защо се усмихваш? Нали ви разделих?
Момичето отговорило:
– Ти ни раздели, но не взе щастливите ни спомени, за които му благодаря!
Демонът отново махнал с ръка и й отнел паметта, но момичето продължавало да се усмихва.
Демонът бил като зашеметен:
– Отнех ти паметта! Ти не знаеш коя си, не си спомняш любимите хора! Защо на лицето ти има усмивка?
Момичето казало:
– Не помня коя съм аз, не си спомням близките си….. Но аз мога да ги намеря и отново да се влюбя! Не е ли прекрасно това, да придобиеш нови чувства?
Демонът се ядосал:
– А, ясно, разбирам в какво се състои работата! Чувствата!
И той отнел възможността на момичето да чувства. Направил сърцето й хладно и безразлично, но момичето продължило да се усмихва.
– А сега какво? – изкрещял демона.
– Аз не чувствам нищо. Усмихвам се, защото никой вече не може да ми причини болка! – казало момичето
Демонът я погледнал, махнал с ръка и си тръгнал…. При момичето дошъл любимия й и я прегърнал.
– Благодаря ти, скъпи, тук  стана студено….. усещаш ли ? – прошепнало то.
– Мисля, че твоята усмивка ще стопи всеки лед! – казал приятеля й.
Момичето се усмихнало. Двамата се хванали за ръце и тръгнали по алеята… Демонът се загледал след тях.
– Изглежда оптимистка….., но този свят е пълен отчаяни и огорчени…, – промърморил демона и тръгнал да търси друга жертва.

Ново проучване показва, че процесът на чувство за време в мозъка е децентрализирано.
Това не само разширява възможностите за изкуствено управление на усещания за време, но също може да помогне да се обясни защо нашето чувство за време се променя в различни ситуации.
Резултатите от експеримента с маймуни, проведени от изследователи в Университета на Минеаполис, дава обяснение защо в много ситуации, ние възприемаме времето по различен начин.
Когато човек е под стрес, това оказва влияние върху количеството химични вещества като адреналин, а учените знаят, че адреналинът се отразява на нивото на невронната активност.

Радваме се, когато художниците създават неща, които можем да използваме в живота, а не просто да ги погледнем и да гадаем, какво е искал да каже създалия ги. Например, картините са красиви, можеш да им се насладиш, но нищо друго не можеш да направиш с тях.
А на този стол не само можеш да седиш, но и да го поогледаш.Той изразява любовта към надничането.
Създаден е от Фион Робъртс. Това произведение е направено за изложба на завършилите Академията Хелпман през 2012 г. в Аделаида.
Столът е изработен от червено кадифе, и стотици пластмасови очите. Според авторът „прекомерно близкия поглед следящ всяко движение на тялото, предизвиква неприятно чувство за незащитеност“. Това е един вид критика на това, как живеем днес, самовлюбени и интересуващи се само от себе си.
Интересно кой ще си купи такъв стол? Та кой човек или негов гост би поседял на него за по-дълго време?

Слънцето засрамено криеше последните си лъчи в облаците. Ярки отенъци проблясваха като спомен на нещо отдавна забравено. По лъкатушещият пътя вървеше мъж. Той беше стиснал устни и навъсил вежди. Глождеше го противоречиво чувство на дълбока вина и спасително облекчение.
Няма я вече. Земята я прибра в обятията си.
Съзнаваше, че беше й причинявал неизлечими рани с хладното си държане. Беше я унизявал с пренебрежителното си отношение .Отнасяше се с нея като с чужд човек.
Сега беше късно да се показва по-добър, по-щедър и милостив.
Дала му беше с шепи от златото на живота си, а той не успя да намери сили в себе си или добро желание, за да й подхвърли като на просяк дори една медна пара.
Дългът си беше дълг и той не можеше да го погаси и оттук идеше чувството на дълбока вина.