Често пропускаме предупрежденията в живота си, защото не сме чувствителни към тях.

Тиха аларма звучеше в стаята, но за Слави трябваше нещо по-силно, за да се събуди.

По едно време, той реагира на дразнещия звук, но вместо да стане, натисна бутона за спиране и продължи да спи.

След няколко минути алармата отново се обади, но звукът бе толкова неприятен, че Слави не можеше да го игнорира.

Накрая се събуди, потърка очите си и погледна часовника:

– О, не!- извика Слави. – Закъснял съм със цял час. Какво ще правя сега?

Той стана бързо и започна да събира захвърляните си дрехи из стаята. Дълго търси единия си чорап, но не го намери, за това обу други.

Приготви се за много кратко време и изхвръкна през вратата.

Звучат ли аларми в живота ти точно сега?

Бог задейства алармата, но не на часовника ти.

Тя често пъти се задейства рано, за да ни събуди преди нещата да са се разпаднали.

Понякога хората мислят, че трябва да стигнат до дъното, за да се осъзнаят.

Ами ако Бог се опитва да те събуди точно сега, за да те спаси от предстоящата опасност?

Има ли някакви аларми, които игнорираш, избирайки дрямката вместо събуждането?

Тези аларми са за наше добро, защото Бог ни обича.

Слави имаше всякакви чорапи бели, сини, с картинки, избелели, но и такива, с които той не можеше да се раздели.

За тях обикновено казваше:

– Тези са ми много удобни, не ги изхвърляйте. Здрави са, макар да са изгубили част от цветовете си.

Един ден Слави забеляза, че от чифта му любими сини чорапи, бе изчезнал единият.

– Колко жалко, толкова много ги харесвах.

Обърна цялата стая наопаки, но не намери другият чорап.

Ядосано хвана единствения останал чорап и го захвърли в кошчето за боклук. За какво му е само един?

Мина се време и котката домъкна отнякъде другият изгубен чорап.

Той беше прашен и леко разкъсан, но … вече не беше нужен на никого и се намери бързо в кошчето за отпадъци.

– Защо се отнасят така с мен, – възропта чорапът. – Така добросъвестно съм му служил.

– Запомни едно, умнико, – каза старата ваза дочула вопъла му, – Когато работиш заедно с някого, няма значение кой си. Но пропадне ли единият, страдате и двамата.

На брега на морето Петрови имаха малка, но уютна вила. Това лято поканиха баба Магда да бъде с тях край морето И тя се съгласи.

Възрастната жена рядко се виждаше със сина си, снаха си и малката си внучка Соня. А сега щеше да прекара една седмица с тях край морето.

След няколко дни четиримата заминаха.

Баба Магда седеше на верандата и плетеше чорап. От време на време вдигаше очи и следеше какво прави Соня.

Малкото момиченце си играеше на пясъка край морето. Строеше замъци и ги украсяваше с черупки от миди и охлюви.

Изведнъж голяма вълна се насочи бързо към брега. Тя удари детето, а морето го повлече навътре.

Баба Магда бе набожна жена. В уплахата си тя извика:

– Господи, моля Те, спаси внучката ми! Смили се над нея …….

Морето сякаш чу този зов за помощ и със следващата вълна върна Соня на брега.

Възрастната жена притича, прегърна Соня, а след това започна старателно да оглежда внучката си.

– Краката и ръцете са на мястото си. Жива е. Само малко се е поуплашила.

Баба Магда въздъхна облекчено.

Подухна лек ветрец и старицата попипа главата си.

– Боже, къде ми е шапката? – едва не проплака тя.

В залисията си тя не бе усетила, как вятърът грабна шапката ѝ и я запокити насред морето.

В един горещ летен ден, Били реши да поплува зад къщата. Той бързаше да се цопне в прохладната вода и за това изтича през задната врата. Бързо съблече чорапите, фланелката и гащетата си. Събу си обувките. Всичко разхвърля наоколо в пълен безпорядък.

Били скочи във водата, без да знае, че след него плува алигатор.

Майка му се доближи до прозореца и забеляза огромната опасност, която заплашваше сина ѝ. Тя се паникьоса и изтича към водата.

Започна да вика и силно да ръкомаха с ръце към сина си:

– Били, алигатор! Не влизай навътре! Бягай! Прибирай се!

Когато Били я чу, той се уплаши. Обърна се и бързо започна да плува към брега.

Точно, когато майката хвана момчето за ръка, за да го издърпа по-бързо на брега, алигаторът захапа крака на Били.

Започна невероятна битка между майката и алигаторът за момчето. Въпреки, че животното бе много силно, жената не се предаваше. Страхът за сина ѝ и придаваше сила.

Наблизо минаваше мъж с камион. Той чу писъците и видя отчаяната борба на майката. Грабна пушката си, бързо скочи от камиона и стреля в алигатора.

Били оцеля, но прекара много седмици в болницата. Претърпя няколко операции, но краката му бяха ужасно изранени.

Когато молеха Били да покаже белезите си, той повдигаше само крачола на панталона си, но никога не показваше онези следи, които бяха останали по ръцете му.

След години му бяха направени козметични операции и белезите по краката му изчезнаха, но порасналият Били не разреши да махнат тези по ръцете му, защото те му напомняха за майчината любов.

Станка имаше голям белег на коляното си. Лятно време го прикриваше с дълга пола или по-високо вдигнати чорапи.

За този белег знаеха и внуците ѝ. Тя не веднъж им бе разказвала историята на появата му:

– Когато бях малка от стобора се качих на съседската череша. Комшията ме вида и се развика. Аз се уплаших и паднах. Той ме отнесе на ръце у дома си и сам превърза коляното ми.

– Добър човек е бил, – обаждаше някой от слушателите.

А Станка се усмихваше и довършваше разказа си:

– И знаете ли какво направи този добър човек? Обра цялата си череша, която още не бе добре узряла и ми донесе всичките ѝ череши. От тогава чуждо не пипам, без да попитам. Доядеше ли ми се нещо, питах дали мога да си взема и тогава ….

– А това родилно петно от къде го имам? – смееше се синът ѝ Георги, като показваше приличащото на грозд петънце точно под ухото му.

Нали съществува такова поверие, че ако бременна жена открадне нещо и се пипне след това някъде по тялото, на новороденото на същото място му излиза белег наподобяващ откраднатото.

– Е, може да съм си взела едно зрънце от пазара… Случват се грешки…., – виновно се усмихваше Станка.

Човек иска да прави доби неща, но не винаги има сила да ги извърши.