На мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.

Дъждът като луд удряше по стъклата на прозорците. Светкавици раздираха облаците, а гръмотевиците оповестяваха заплашително идващата опасност. Земята се тресеше, а вятърът не стихваше. Това всяваше паника, суматоха и безпокойство във всичко живо наоколо.

Владо седеше на стола пред бюрото си и тежко пухтеше:

– Грижи и отново главоболия, – намръщи се той. – Те ни преследват още от създанието на човечеството. Като съвременни хора се смятаме за много знаещи и можещи, но всичките ни технологии и изобретения не могат да премахнат безпокойствието ни.

Проблемите, които го бяха налегнали и с които не можеше да се пребори, бяха в синхрон с бушуващата стихия навън. Отчаянието и безизходицата го мачкаха в грубите си лапи безжалостно.

Изведнъж на фона от светкавиците и предупреждаващия тътен на гръмотевиците Владо видя малка птичка заслонена от твърда скала. Тя бе покрила с крило главата си и сладко спеше.

– Ех, – изтръгна се вопъл от гърдите на Владо, – ако имам такава скала и аз щях да си почивам необременен от страхове и тревоги. Какво да правя? Къде мога да намеря такова сигурно убежище?

Такава закрила за всеки от нас е Христос. Само в Неговата ръка можем да се чувстваме безопасно.

Нека бушува бурята навън, но щом Той е с нас, сърцето ни ще е спокойно.

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“.

Пак заваля. Вятърът подгони облаците, но те се изляха, преди да бъдат отнесени на някъде. Кирил и Данчо бързаха да се скрият, докато отмине пороя.

Обувките им джавкаха, но това бе най-малката беда. Бяха излезли само за малко, а вятърът задуха изненадващо, последва и силен дъжд, който ги свари неподготвени.

Успяха да се вмъкнат във входа на близкия блок. Засмяха се и плеснаха десните си ръце.

– Успяхме! – извикаха двамата в един глас.

А в същото време си спомниха как необмислено бяха излезли, без да предвидят внезапните аномалии на времето.

– Мисля, че всички страдаме от слепота в определени моменти от живота си, – отбеляза Кирил.

– Случва се да сгрешим и да неоценим правилно нещата, но това прави ли ни слепи? – попита Данчо.

– О, съвсем нямах предвид физическата слепота. Ние страдаме от духовна слепота, – уточни Кирил.

– Духовна слепота? – недоумяващо вдигна рамене Данчо.

– Да, ние сме духовно слепи от момента, когато първите човеци Адам и Ева съгрешиха в Едемската градина, – обясни Кирил. – Човечеството стана сляпо за Божията слава и Неговите творения.

– Но … – опита се да възрази Данчо.

– Ние станахме слепи за присъствието на Бога и проявлението Му около нас, – започна да обяснява Кирил. – Затваряме си очите за факта, че Той идеално подхожда към нашите несъвършени сърца.

– Чувал съм, че на слепите хора им се изострял слухът. Тогава ….., – не довърши Данчо.

– Един ден всеки от нас поотделно чува Исусовия призив, – каза Кирил.

– Като силен глас ли? – недоверчиво ококори очи Данчо.

– Първоначално това е като шепот и ние си казваме, че това ни се е сторило.

– И когато разберем, че това не е станало случайно….?

– Казваме: „Да, Господи“. Пелената пада от очите ни и ние проглеждаме.

Данчо започна да осъзнава за какво говори приятеля му, но в него се таяха още съмнения.

– И какво излиза, поради това, че слухът ни е станал по-чувствителен, в даден момент започваме да развиваме духовно зрение?!

– Ние виждаме света по нов начин, чрез очите на Бога, – уточни Кирил. – Тогава откриваме как Той работи около нас.

– А ако се огледам в огледалото и все още не се виждам като красиво Божие дете? – Данчо обичаше да се противопоставя и тогава, когато бе вече убеден в противното.

– Тогава поискай от Бога очи, за да разбереш как той Те вижда, – Кирил се засмя и потупа приятеля си по гърба. – За Него ти си прекрасен и великолепен.

Дъждът беше поспрял и двамата решиха бързо да прибягат до домовете си. Кой знае дали няма пак да се излее, но този път неспасяемо?!

Девет часа остана на крака. Безброй удари с жестокия бич, завършващ със малки стъкълца, израниха гърба Му.

Можеше всеки момент да изгуби съзнание, но адреналина, предизвикан от безпокойството Му, Го накара да се напрегне, докато се изкачваше към Своята Голгота.

Положиха Го на главната греда и дръпнаха ръцете Му в страни върху поставеното на кръст четвъртито дърво. Той не се съпротиви, когато гвоздеите се врязаха в ръцете му. Само силна болка се изписа върху лицето Му.

Екзекуторите с раздразнени гласове разпъждаха тълпата.

Скърбяща жена крещеше името Му. Тя протягаше отчаяни ръце, но войниците и изтласканите люде я избутваха назад, където тя примря омаломощена на земята.

– Майка Ми, – прошепнаха пресъхналите Му устни.

Шумът от войниците и продължителните викове на разпънатите жертви удавиха  всичко останало.

Той се напрегна от поредния удар на чука, прикрепящ дървената подпора към гредата за нозете Му.

Беше обречен на бавна и сигурна смърт, но любовта Му Го успокои.

„Това е израз на голямата Ми обич към вас, неразумни люде, – помисли си Той. – Има ли смисъл да се съпротивлявам? Не трябва да се отказвам. Трябва да издържа до края“.

Привързаността на Отец към човечеството завърши с този акт на себеотдаване.

– Татко, прости им! – извика Той от кръста. – Те не знаят какво правят.

Ако беше само човек, отдавна щеше се изчерпи, но Исус, Божият Агнец, през Който, както преди, напълно протичаше животът, извика с ясен, звънък и тържествуващ глас:

– Свърши се!

Жертвата за нашите грехове бе направена. Грехът ни бе простен! Чувството за вина бе изкупено! Сега ни се предлага вечен живот!

Всичко свърши! Цената бе платена!

Вън бе студено, но в заведението се бе развихрила разгорещена дискусия. Млади и средни на възраст мъже оспорваха гледните точки и разбирания на другите. Спорът се водеше на висок глас и всеки минаващ можеше да чуе за какво спорят тези мъже.

– Преживяхме социализмът, който щеше да прерасне в комунизъм, но се оказа, че това е само една химера.

– Нима капитализмът или днешната „демокрация“ са нещо по-добро?

– Тогава коя е най-добрата икономическа система за човечеството?

– Това е индивидуалното и „свободно предприемачество“.

– А защо не общество, което се опитва да ограничи неравенството?

В заведението влезе старец. Той огледа спорещите, усмихна се и каза:

– Какво ще кажете за система, в която ако имате пари и дадете в заем на някой беден, да не  му налагате лихва.

– Как така без лихва? Тогава къде отива печалбата?

– А ако всички дългове на гражданите се анулират на всеки седем години? – попита старецът.

– И да се отърват без последствия? Не е честно!

– Или на всеки 50 години повечето от недвижимите имоти да се връщат на първоначалните собственици, – предложи възрастния човек.

– Как така, ще им се връщат? Къде е тук справедливостта?

Старецът се засмя:

– А какво ще кажете ако всички, които печелят добре поддържат чужденците, сираците и вдовиците и разделят продуктите, които имат с тях.

– Няма ли да им е много? Нали държавата им дава помощи.

Мъжете гледаха ожесточено старецът, но той не се вълнуваше много от това и премина към следващото си предложение:

– От крадците да изискат да платят 4-5 пъти стойността на това, което са откраднали.

– Няма ли да е много жестоко?

– Старче, имаш ли още абсурдни предложения?

– Да, – каза кротко възрастния човек, – Бедните и богатите да са равни пред закона.

– Каква е тази абсурдна система?

– Това не е капитализъм или социализъм, а визия за напълно различен свят. Идеите, които ви предложих идват от Тората, която предлага радикално различен начин на живот за човешките същества в обществото, – заключи старецът.

– Тората е закон, – намеси се една от сервитьорките, – но има нещо повече от това. За да го разбере човек, трябва да осъзнае какво Исус Христос е направил за всички нас.

Мъжете я изгледаха враждебно, но вече нямаха желания да спорят и се разотидоха.