На доктор Бонев му предстоеше да извърши сложна операция. Той беше много притеснен, но се надяваше да успее.

В 21 седмица от бременността на Надя на плода ѝ поставиха  диагноза вроден гръбначен дефект. Това заболяване не дава възможност на човек, да се изправи и ходи нормално.

И все пак имаше изход от положението. Плода се нуждаеше от хирургическа намеса.

– Ти знаеш какво е ситуацията, Наде, – каза хирурга. – Трябва да ти направя кесарево сечение, да извлека матката от коремната кухина и през малък разрез да оперирам бебето ти. Ако успея да направя това, то ще да се роди абсолютно здраво.

Бъдещата майка, работеше като акушерка. Въпреки сложността на операцията, тя каза на доктор Бонев:

– Готова съм на тази рискована крачка. И без това друг изход няма. Детето ми може единствено да оцелее чрез тази опасна операция.

Дойде денят и Бонев внимателно се зае със спасяването на още нероденото дете.

Операцията наближаваше към своя край….. И тогава се случи нещо много странно.

През разреза в матката се появи мъничка, но напълно оформена ръчичка, която хвана хирурга за палеца.

Бонев притихна. Той беше зашеметен. Не можеше да се помръдне от изненада.

– Виждате ли,  докторе, – обади се една от асистиращите сестри, – още неродилото се бебе, ви благодари, че сте спасил живота му.

Очите на всички в операционната се насълзиха, а на лицата им засияха разнежени усмивки.

Това дете се роди точно на определеното време и бе напълно здраво. Родителите му го кръстиха Самуил.

Няма нищо по-важно от това, човек да се научи да обича.

В действителност, по това как се отнасяте с любов към околните, определя доколко изпълнявате съвършената Божия воля. Защото всички духовни сили се коренят в любовта.

Библията ни учи, че вярата действа чрез любов. Практически е невъзможно да се получи отговор на молитва, ако няма любов, налице е отказа да се прощава и човек е в разпра с ближния си.

Без любов вашите деяния няма да действат.  Вярата ще е бездействена и знанията няма да дават плод. Всички истини, които сте научили от Божието Слово, действат чрез любов. Те няма да принесат никаква полза, ако не живеете в Божията любов.

Любовта е търпелива и добра. Тя не завижда и не се превъзнася. Не е груба или егоистична. Не се обижда. Любовта „на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи“.

Навярно всичко това звучи доста строго, но не се отчайвайте.
Бог е изпратил Святия Си Дух, да живее в нас и да ни научи да обичаме като Него.

Ако искате да живеете живот изпълнен с любов, започнете още днес.

Човек спи в много малка част от денонощието.

Можем да предположим, че във всеки момент по-голямата част от населението на света е будно, но поради неравномерното разпределение на хората в часовите зони това не е така.

Пет часа в денонощието, например от 20:00 до 01:00 по Координирано универсално време – UTC, повечето хора от земята спят.

Пик на спящите, които са около 57,5% от общото население на земята, е 22:00 UTC, което съответства на един часа през нощта по наше време.

Христо Петров живееше в малък град. Той бе на 46 години. 19 от тях бе служил в полицията почтено и добросъвестно, за това бе удостоен и с по-висок чин.

През всичките изминали години Петров се бе отнасял отговорно към службата си.

В една дъждовна вечер Христо по служба отиде в един от складовете за продукти на местния супермаркет. Там трябваше да получи храна  за затворниците, а после да я откара в полицейското управление.

Да натовари продуктите в един микробус му помагаше един младеж, който работеше там като товарач.

По време на работата на Христо му направи впечатление, че едната обувка на младежа е обвита с тиксо.

Петров кимна към обувката на младежа и се пошегува:

– Сега такава ли е новата мода.

– Предния ден си скъсах обувките тук в склада, – каза младежа, – а други нямам. Парите, с които разполагам, няма да ми стигнат, да си купя нови. Ще трябва да чакам до следващата заплата, за да имам нови обувки. За това използвах тиксо. Не е много красиво, но поне няма да ходя бос.

Отговорът на младият човек попари шеговитото настроение на Христо. Ситуацията, в която бе попаднал младия товарач трогна полицая.

– Кой номер обувки носиш? – позаинтересува се Петров.

– 38-ми, защо питате?

Петров не отговори.

След като натовариха микробуса Христо отиде в магазина и купи нови обувки за младежа. След това се върна отново в склада и подаде обувките на младия мъж.

– Но …. – младежът се притесни и изгуби дар слово.

След като дойде на себе си, младият човек попита:

– Колко ви дължа?

– Нищо не ми дължиш, – усмихна се полицаят.

– Така не може, – смотолеви бързо младежът.

– На улицата вали дъжд, – каза Петров, – а в такова време краката трябва да бъдат сухи. Полицаите трябва да се грижат за благополучието на съгражданите си. Така, че обувай обувките и не възразявай повече. Просто това е част от моята работа.

– Благодаря, – младежът силно бе трогнат от постъпката на полицая.

По-късно, когато хората хвалеха Петров за това, което е направил, той скромно им каза:

– Радвам се, че можах да помогна на един добър човек. Това беше много важно за мен. През всичките години на работа с престъпници, душата ми загрубя. А ето такива моменти ми помагат отново да се почувствам като човек.

Санитарите се навеждаха и проверяваха телата. Мъртвите оставяха, а ранените прибираха. Теренът беше труден и трябваше внимателно да си пробират пътя.

Изведнъж Димитър забеляза на около 150 метра пред тях двама носачи да изплуват от мрака. След това изскочиха още двама и още двама. Димитър осъзна, че те бяха от страната на врага.

Мъжете от двете страни предпазливо се приближаваха едни към други.

„Внимавай, – каза си Димитър, – не се поддавай на емоциите си“.

Санитарят от противниковата армията вдигна ръка, посочи с пръст Димитър, а после в калта под краката си.

Човекът нямаше оръжие. Коленичи и подкани с жестове Димитър да се приближи. Румен разбра какво иска да им каже и  тръгна напред.

Когато Димитър приближи, той вече превързваше един от техните войници паднал в калта. Раненият беше в шок, цялото му тяло се тресеше.

Чуждият санитар бе повдигнал треперещия войник, а Румен го превързваше. Димитър и Румен сложиха внимателно ранения на носилката. Те бяха партньори по пренасянето на простреляните и им даваха първа помощ.

Преди да тръгне Димитър се взря във вражеския санитар, който го бе повикал. Той също го гледаше. Очите на непознатия бяха безизразни. Бе по-едър от Димитър и по-пълен, но изглеждаше на същата възраст.

Униформата му бе мръсна и оплескана с кал, също като униформите на Димитър и останалите.

Те не си казаха нищо. Стояха и мълчаливо се гледаха.

Димитър искаше да мрази този човек пред себе си, но изпита студенина. Студенина и омраза към войната.