Тя беше обикновена гора. Слънцето я огряваше през деня, а вечер нощта простираше над нея тъмната си пелерина. Всяка животинка си бе построила дом и спокойно отглеждаше потомството си. Ако някъде имаше раздори и несъгласия, те се разрешаваха тихомълком от само себе си. В гората цареше привидно спокойствие.
Един ден тъмен облак засенчи старата гора. Той не носеше благодатна влага, за да я напои, нито ледени кристалчета, които можеха да я разкъсат. Никакъв вятър не го съпровождаше, дори полъх не се усещаше във въздуха.
Но нещо вибрираше във атмосферата. А тишината тежеше като оловна топка, надвесила се враждебно над горските обитатели.
Резултатът не закъсня. Изпълзяха от сянката незабравени обиди, плъзнаха клюки. Заредиха се крамола след крамола. Поводите за сбивания никнеха като гъби. Омразата и отмъщението вървяха ръка за ръка. Стонове, вопли и крясъци се чуваха от всеки храст. Мирът и любовта бяха  напуснали гората.
Малцина си спомняха за тъмния облак и се съмняваха, че бедата е дошла от него. Него отдавна вече го нямаше, но отровата му бе попила във всичко живо. Слънцето пак грееше, но лъчите му бяха студени и не топлеха никого. Болката  бушуваше в нечии сърца. Малко животни бяха прегърнали надеждата, че нещата ще се оправят.
Един ден капанът щракна и едно младо лисиче изписка. То опитваше да освободи заклещената си лапа, но опитите му погълнаха и малкото сила, която му бе останала. През последните три дни не бе успяло нищо да хване, за това носът му го заведи към железния звяр, който го бе заклещил в прегръдката си. Не му остана нищо друго освен да издава пискливи, макар и слаби, звуци.
По пътечката, отвеждаща до ручея, притича дребна сърничка. Чу писъците и наостри уши. Искаше да продължи, но нещо я теглеше към зова за помощ. Макар и неохотно, тръгна по посока на едва долавящите се вече стонове.
Стигна до храста и видя безпомощното лисиче. Веднага се досети какво се беше случило. Спомена за изгубената майка, попаднала в същата клопка, събуди болката в сърцето й.
Нещо се пропука в нея и тя пристъпи към нещастното животинче. Облиза муцуната на лисичето, за да го успокои. След това опита с тънките си крачета да разтвори желязната паст, но усилията й предизвикаха още по силно затягане на хватката. Двете животни започнаха да викат заедно за помощ. Прегладнял вълк прекоси поляната и чу зова. С няколко скока се намери при лисичето и сърничката. При вида на заклещеното животно мъка обхвана, като огън, сърцето му. Той зави и яростно се хвърли напред, за да се пребори с железните окови. Резултатът беше плачевен, лисичето остана в капана. Тримата отчаяно викнаха за помощ.
Там дойде и зайко, но неговото състрадание също не свърши работа. По-късно старата лисица оплака братчето си, но и това не спаси малкия нещастник. Малката група зовяща за помощ наедря, но резултат нямаше.
Накрая дойде мъдрия лъв. Той стъпи здраво и хвана с лапите си едната скоба. След това подкани останалите животни да хванат другата скоба и заедно да опънат зъбците. Наложи се още няколко животни откъм лъва да приложат силите си. След няколко напъна капана се отвори и лисичето невярващо извади наранената си лапа.
Някаква светлина огря групата животни струпали се около освободеното животинче. Топлина пропълзя по телата им. Тиха радост и нежна любов изпълни сърцата им. Щастлива птича песен докосна върхарите на гората. И никой не се учуди, че всички се обичаха и бяха готови да направят за всеки друг по нещо….
Гората се бе възродила!

Цветовете му са големи в бяло, розово, червено и лилаво, събрани в съцветие. Листата са овални с дължина 4-8 см, на върха зелени, а по-надолу светлозелени. Плодовете представляват кръгла кутийка със семенца.
Растението на открито достига 10 м височина.
Независимо от името си, неговата родина е Китай.
Използва се в козметиката.
Това е вечнозелено декоративно дърво с гладко стъбло и се използва за оформяне на градини и паркове. То е разпространени във всички тропически страни, където расте като храст.
През лятото му трябва топлина и много слънце, за да цъфти обилно.

Един човек живеещ на края на пустинята, посадил в градината си розов храст, който изобщо не цъфтял. Дълго чакал стопанина, но храста така и не цъфнал. И тогава човекът попитал розовия храст:
– Защо не цъфтиш?
– Защо да цъфтя?- удивено попитал храста. – А и защо трябва да цъфтя? Погледни наоколо никой не цъфти, Те са като мен камилски тръни и не цъфтят.
– Но ти не си трън.
– Как да не съм? Аз съм такъв, каквито са и те. Върху мен също има тръни, – отговорил храста.
– Не, ти си розов храст и трябва да цъфтиш, – не се отказвал градинаря.
По много начини човекът се опитвал  да убеди храста, че трябва да цъфти. Показвал му в енциклопедията рози и камилски тръни, доказвал му , че между тях съществува разлика, но нищо не помогнало.
Градинарят нямал повече сили и търпение да убеди храста, за това решил да си купи друг розов храст. Така в градината се появил още един розов храст.
– А, ето още един камилски трън като мен, – казал си първият розов храст. – Сега ще има с кого да си говоря, защото другите камилски тръни са далече и с тях не мога да общувам.
Двата храста бързо се сприятелили. Те си говорили много. Новодошлия разбрал, че приятелят му по някакъв много странен начин е възприел себе си за камилски трън, но въпреки абсурдното му твърдение не спорил с него.
Скоро пролетта дошла, а след нея и лятото. Новият храст цъфнал. Храстът, който се считал за камилски трън се удивил. Той не очаквал такова нещо. Но цветовете на приятелят му били толкова красиви, че стария храст ахнал и на неговите издънки се появили сълзи. При вида на тази красота сърцето му се изпълнило с радост.  Опиянен от нея той разцъфтял.

Сътрудници на  IUCN работещи на остров Кадаву с местното население за по-рационало използване на водните ресурси, случайно са открили нов вид храст, на границата между ливадите и горите.
Според учените, голяма опасност за този вид растение са чести пожари в района, унищожаването на храстите и селскостопанско усвояване на земята.
Име на новото растение не е дадено, за сега се използва името на града  Medinilla, близо до което е намерен единствения екземпляр.
Близки растения от този вид са храсти и лиани от Мадагаскар, които по-късно са се разпространили в Африка, Южна Азия и островите на Океания. Има около 190 вида, 12 от които се отглеждат на островите Фиджи. Един от тях е известен като тагимаусиа, който е национален символ на острова.