Мъглата превари смрачаването. Усещаше се влага, хората потръпваха от студеното докосване. Навсякъде бе мокро сякаш бе валяло.

Соня седеше в стаята си и не бързаше да светне лампата.

– Някога ще бъда ли достатъчна, – разсъждаваше тя на глас, – за другите , но по-важно е за себе си? Едва ли …

Тя често чуваше хора, да ѝ казват:

– Ти не знаеш достатъчно, за да направиш това.

– Не си достатъчно подготвена, защо се напъваш?

– Нямаш способности, за да го извършиш.

Обобщаващо тези гласове гласяха само едно:

– Ти не си достатъчна.

– Това истина ли е или са поредните малки лъжи? – питаше се Соня.

Всеки иска да знае истината, най-вече за себе си.

Тя падна на колене и извика:

– Господи, помогни ми да разбера … – и замря.

Той бе напълно честен с нея:

– Ти не си достатъчна и никога няма да бъдеш такава, но …

– Но, – повтори Соня с крехка надежда.

– Исус е достатъчен. Чрез Него можеш да вървиш уверено напред и да правиш всичко, което не можеш, за да изпълниш волята Ми.

Исус е платил повече от достатъчно за всеки от нас, за цяла вечност.

Живеете в град, не много голям, но …

Познавате хората от квартала си по лице, защото сте ги срещали не веднъж на излизане или когато се прибирате в дома си, но имената им не знаете. Нито някога сте се интересували от живота им.

Заетостта ви блокира всякакви връзки с тях.

Един ден се чу, че старецът, който често се препичаше на пейката в малкия парк близо до центъра, е болен от рак или левкемия, какво точно, не бе много ясно.

Това не активира хората живеещи около него да го посетят. Всеки се бе затворил в собствената си черупка и се бореше със своите проблеми.

Когато малкия Марко, чу за болестта на стареца си каза:

– О, дядо Наско се е разболял! Трябва да отида да го видя.

Не е ли странно, че децата са по-осведомени за хората живеещи в близост до дома им?!

– А какво да му занеса? – питаше се Марко.

Момчето дълго седя на любимата пейка на стареца и размишлявайки, люлееше краката си.

– Ще му дам моето зайче, – каза си Марко. – Той може да го развесели и да му помогне да оздравее.

Това момче бе само на четири години и имаше една любима играчка – малко пухкаво зайче.

Когато вече дядо Наско държеше зайчето в ръцете си, очите му се насълзиха. Той се обърна към момчето и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Марко. Ти си единственият, който изрази Божията любов към мен. Бог да те благослови, синко.

Марко премигна изненадано и тихо добави:

– Дядо Наско, зайчето ще ти помогне да оздравееш.

Старецът поклати глава и прегърна малкото момче.

Може би е време да излезем от комфорта си и да изразим загриженост и любов към някого. Огледайте се!

Празниците наближаваха. Хората пазаруваха не на шега. Всеки бе натоварен според това, което бе определил за важно в дома си, приятелите и близките си.

Един мъж вървеше пред Кольо. Той бе натоварен с множество пакети и найлонови торбички.

Изведнъж мъжът се спъна и падна. Всичко, което носеше се разпиля край него.

Преди Кольо да реагира, двама младежи му се притекоха на помощ и го изправиха, след което му помогнаха да събере всички пръснати пакети и торбички, но ….

Кольо забеляза, че на тротоара лежи портфейл.

– Вероятно е паднал от джоба на този мъж, – предположи Кольо. – Трябва да го настигна и незабавно да му го върна. Може да се притесни, ако бръкне в джоба си и не го намери там.

Кольо взе портфейла и хукна след мъжа, викайки:

– Господине, господине ….

Наоколо бе доста шумно, но Кольо продължаваше да си пробива път между множеството хора и да вика:

– Господине, господине изпуснахте ….

Най накрая мъжът го чу и се обърна.

Кольо му подаде портфейла.

На лицето на мъжа се изписа огромно облекчение и благодарност.

Атанаска обичаше да се храни в заведение за бързо хранене. Днес не бе по-различно.

Тъкмо се готвеше да седне на една от масите, когато забеляза един мъж.

Дрехите му не личаха какъв цвят са. В косата му се наблюдаваха интересни остатъци, които трудно можеше да се определи от какво са.

В едната си ръка стискаше празна хартиена чашка.

– Очевидно е гладен, – каза си Атанаска.

Не за първи път се сблъскваше с подобен тип хора.

Единственото, което я занимаваше в момента бе:

– Как да му помогна?

Напрягаше мислите си до краен предел, искайки да постъпи по най-добрия начин спрямо този човек, без да го обиди.

– Ако му дам пари на ръка …. неразумно е. Не се знае за какво точно ще ги употреби. А ограниченията, които бих му дала, по-скоро биха го подтиснали, а може и да го огорчат.

Този мъж се нуждаеше не само от храна, но и от много повече.

– Ако му купя храна и му я дам ….., – Атанаска се чудеше какво да прави, – може да се смути и да откаже.

Когато Атанаска си тръгна, тя сложи недокоснатия си пакет с пържени картофи на близка маса и срещна погледа на мъжа, докато го правеше.

– Дали ще се възползва от ….? – запита се Атанаска и прехапа устни. – Ако наистина е гладен …. надявам се.

Божието сърце бе разкрило чудесно решение, за да насърчи падналия мъж.

Има ли някой около вас днес, когото бихте могли да поканите да вземе от снабдяването в живота ви? Ако ли не, помолете Бог да разкрие нуждите на тези около вас, на които можете да разкриете сърцето Му, изпълнено с любов.

В кварталната поща бе доста натоварено. Беше прекалено препълнено.

Една възрастна жена приближи до гишето. Тя се движеше много бавно.

Търпеливият пощенски служител я изчака, а след това я поздрави:

– Здравейте, млада госпожо.

Думите му бяха приятелски настроени, но от опашката се обади намръщен възрастен човек:

– Този да не намеква, че младите са по-добри?!

Въпреки мърморенето на мъжа жената се усмихна и отговори бодро на поздрава:

– Здравейте! Много сте любезен млади човече!

Всеки може да види, ако иска, че хора в напредналата възраст могат да мотивира нашите надежди. Те се упорити, проявяват силна воля и ….

Независимо от възрастта си, възрастните хора, които имат общение с Господа, все още имат големи очаквания.