Под въздействието на Чарлз Пархам от Хюстън Уилям Сиймор получи нов духовен импулс. Той не беше кръстен със Святия Дух и не говореше езици, но дързостно проповядваше духовно кръщение и молитва на езици.

През февруари бе поканен да проповядва в една църква в Лос Анджелис.

– Нося ви посланието за освещаващото и изцеляващо изпълване със Святия Дух,….. – каза Сиймор в началото на проповедта си в тази църква.

След два дни стареите на църквата в Лос Анджелис, поканиха Уилям на разговор. Един от стареите го нападна директно:

– Вие не сте кръстени със Святия Дух и не говорите езици. Не можете да проповядвате нещо, което сами не сте преживели.

– Забраняваме ви да проповядвате за това в нашата църква, – каза друг от стареите.

Създалата се ситуация предизвика няколко вярващи да тръгнат със Сиймор. Те се събираха по домовете си за молитва.

През това време Рихард и Рут Асбър бяха получили откровение от Бога: „Искам по особен начин да благословя Лос Анджелис“. Двамата веднага поканиха Сиймор:

– Елате да водите богослуженията в нашия дом.

Там се събираха бели и черни, за да търсят Бога. Вярващите преживяха истински пробив. Няколко от тях получиха кръщение във Святия Дух. Сред тях беше и бъдещата съпруга на Сиймор.

Тя започна да пее на езици, като си акомпанираше на пианото, въпреки че преди не се е учила да свири. Това бе сериозно предизвикателство за Сиймор. След като прекара цяла нощ в молитва, рано сутринта Уилям също получи кръщение в Святия Дух.

Сиймор продължи да проповядва. Много хора се спасяваха и получаваха кръщене в Святия Дух на богослуженията, които той водеше.

Основната цел на Исус бе да възобнови отношенията с Отца и да разруши греха. Той искаше осиротелите деца да станат Негови синове и дъщери.

В днешните дни хората се чувстват сираци без Бога. Те са самотни в домовете си. Понякога обградени от много хора, дори и да са в компания пак се чувстват изолирани, изоставени, неутешими самотници.

Тази „екзистенциална тъга“ и желанието хората да се освободят от Бога, в действителност е желанието да Го придобият.

Ние сме създадени, за да бъдем Божии деца и това е заложено в нашето ДНК.

След огромния дар на любовта, който се явява смъртта на Исус на кръста, Святият Дух се е излял върху човечеството като огромен поток на благодат.

Вярата на хората ги възражда към живот на деца на Господа.

Ще се опитам да отговоря на този въпрос като ви приведа един пример.

Срещнах човек, който бе вярващ. Той вярваше в Христос много и се опиташе да живее според това, което разбираше от Христовото учение, но като че ли нещо не му достигаше.

Този човек обичаше Бога и беше благодарен, че Той му се е открил, но не можеше да обича хората.

Веднъж пътувал с автобус и си говорел: „Господи, как мога да започна да обичам хората с Твоята любов? Не искам да обичам само тези, които ми харесват, а другите да държа настрана“.

Изведнъж усетил как в него се влял нов живот и той открил любовта. От тогава започнал да обича всички.

По време на Петдесетница се случило нещо подобно. В един момент апостолите, всецяло съединени с Христос и приели Го за свой Учител, започнали да живеят според Неговото учение.

След 40 дни на подготовка, която Христос е направил с тях до Възнесението и 10 дни, когато те се молили и размишлявали, внезапно били склонни да приемат вдъхновение от Святия Дух.

Даря пристигна в столицата. Заедно с баща си слезе в метрото. Двамата седят на една пейка и зачакаха да дойде влака.

Изведнъж Даря показва един червен капак под пейката и попита баща си:

– Татко знаеш ли какво се намира под този червен капак?

– Не, – съвсем честно отговори бащата ѝ.

Тя го погледна загадъчно и каза:

– Там е адът, татко, най-страшното място за хората …

Истинските приятели се проявяват в скръб, а не в радост.

Боряна имаше добра приятелка и тя не се страхуваше да се опре на нея в трудно време.

Тя имаше шест деца, грижеше самоотвержено за тях. Те бяха радостта на живота ѝ.

Но бедите идват неочаквано. Боряна заболя от рак на гърдата. Нейната приятелка Поли усети, че трябва да бъде близо до нея през тези дни.

Третият съпругът на Боряна, когато разбра, че жена му е болна от рак, напусна семейството и се скри.

– Нищо не може да ме накара да живея и да се боря с тази болест, – казваше Боряна на приятелката си. – Има ли смисъл?

Болестта ѝ напредваше. Въпреки подкрепата и насърченията на Поли, Боряна бе все по-отчаяна.
Тя поглеждаше към шестте си деца, които никому не бяха нужни и тъгуваше още повече.

Един ден Боряна с насълзени очи каза на приятелката си:

– Ако аз умра, ще прибереш ли моите дечица? Моля те, направи това за мен!

– Разбира се, не се притеснявай, – отговаряше Поли без да се поколебае.

Задачата на Поли съвсем нямаше да бъде лека. Двамата със съпруга си имаха три деца. Но мъжът и прие този зов за помощ. А когато Боряна почина, Поли се притесняваше:

– Дали децата ще искат да дойдат у дома да живеят?

– Попитай ги, – усмихна се топло съпругът ѝ.

Децата нямаха нищо против и заживяха в новия си дом.

Така Боряна умря спокойна, че шестте ѝ деца ще попаднат в добри ръце.

Още преди съда да реши, дали да даде попечителството за шестте деца на това семейство, състрадателни хора събраха голяма сума пари, за да подпомогнат семейството в отглеждането на прибавилите се деца.

По-късно Поли споделяше с приятелите си:

– Сега чувствам, че животът ми е станал по-пълноценен. Грижата за толкова много деца ми доставя радост и ме прави щастлива.