В рая имало проверка на всички църкви и християнски организации.
– Католици?
– Тук!
– Православни?
– Тук!
– Лютерани?
– Тук!
Почти всички били изброени …
– „Армията на спасението“?
Тишина…
– Къде е „Армията на спасението“?
Някой от тълпата се обадил:
– Те отидоха в ада с продоволствена програма, хлебчета да раздават….
Касапинът от Франкфурт Чарлз Фелтман правел дълги и тесни наденици, така наречената „наденица Dachshund“.
След известно време, месаря емигрирал в Съединените щати. От 1871 г. той започва да продава наденица, сложена между две филийки хляб. За една година новаторът продал 3684 „наденички Dachshund’.
През 1901 г., илюстратор Дарган забелязал, че продавачът на наденички, вместо обичайните плоски филии хляб използва хлебче, в разреза, на който поставял наденицата, която много удобно се задържала там.
Дарган илюстрирал това, но не бил сигурен как се пише „Dachshund“, за това просто кръстил продукта „хот-дог“.
През 1906 г. в Ню Йорк, един хот-дог се продавал за 3 цента. Ако някой си вземел два хот-дога, цената се снижавала до 5 цента.
Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:
– Хайде да отидем до близката закусвалня.
Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха, притисната в ъгъла на заведението.
Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.
Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:
– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.
– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.
– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.
– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.
– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.
– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.
Много сериозно Ваня продължи:
– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.
– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.
– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.
– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.
– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.
Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:
– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.
Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.
Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.