Много от нас добре помня един епизод от романа на Жул Верн, когато морските пътешественици случайно откриват в стомаха на акула, бутилка с бележка, която бил хвърлил в морето капитан Грант. Дори 150 години по-късно, така постъпвали моряците, изпаднали в беда. Но такава „морска поща“ не е много надеждна.
На бутилката на капитан Грант много ѝ е провървяло. Но останалите бутилки трябвало да плуват в продължение на много години в моретата и океаните.
През 1784, в Тихия океан, потънал японския кораб. 44 моряк намерил убежище на необитаем коралов остров. Един от моряците написал зов за помощ, сложил я в бутилка и я хвърлил в морето.
Станало така, че вълните изхвърлили бутилката на японския бряг и дори близо до родния град на моряка, станал жертва на корабокрушението. Но това се е случило чак през 1934 г., т.е. 150 години по-късно!
През първата половина на XIX век са създадени международни сигнали за бедствие. Корабите стреляли с оръдия и трябвало да размахват определен флаг. А през нощта, било необходимо да се дават сигнални светлини и ракети.
Това е вече една голяма крачка напред, но ако по морските линии край бреговете тези сигнали могат да се видят. Ефективността на техните действия в безкрайните простори на океаните, в новите, малко известни пътища, е практически нула.
През 1986 г. се появило ново ефективно средство за комуникация – радиото. И две години след откриването му великият руски учен Александър Попов обуорудвал с безжичен телеграф първия кораб. Той бил английски плаващ фар. Една година по-късно, когато фарът се сблъскал с парахода „Матюс“, за първи път в историята на корабоплаването е бил изпратен сигнал за бедствие по радиото.
Въпреки това, ясен сигнал на призива за спасение не съществува все още.
На 3 ноември 1906 е била подписана Берлинската радиотелеграфна конвеннция, приела за международен сигнал за бедствие «SOS». SOS – това са през първите три букви от английската фраза „Спасете нашите души“ – Save Our Souls.
От тогава този сигнал е използван от хиляди бедстващи кораби. И всички кораби намиращи се наблизо, заедно бърза да им помогнат.

Това е невероятно. Абсолютно непознати, които нямат семейни връзки, толкова много си приличат сякаш са близнаци.
В историята е имало не малко такива случаи. Макар че са сходни имат някои разлики.
Очевидец на феномена копие на човек, може да срещне или своя собствен двойник или копие на добре познат на него човек.
Подобен случай имал и Марк Твен, когато пътувал в Канада.
Веднъж той бил в Монреал, където в негова чест домакин устроил прием.
На този прием писателят видял една от своите стари познати, с която не се е срещал най-малко 20 години.
Тя се намирала близо до Твен в компания с другите поканени гости, разменяйки с тях по някоя незначителна фраза.
За изненада на Марк Твен, тя не само не дошла до него за да се видят, но дори не му кимнала глава, за да го поздрави….

Като камер юнкер Пушкин често бил у високопоставени особи, които на всеки изключителен талант, като литературен или артистичен, гледали като на нещо клоунско и се опитвали от него да извлекат за себе си нещо много смешно.
Пушкин се отвращавал от подобно отношение към творците, затова си отмъщавал със забележки пълни със сърказъм, като импровизирал.
Веднъж посетил едно високопоставено лице, което се излежавало на дивана и се прозявало от скука. При влизането на поета, той не изменил позата си. След като Пушкин предал каквото е нужно, поискал да се оттегли, но получил заповед да импровизира нещо смешно.
– Децата на пода, а умните на дивана, – през зъби казал раздразнения Пушкин.
– И какво тук е остроумното, – възразила особата, – децата на пода, а умните на дивана. Не мога да разбера …. Очаквах от теб повече.
Пушкин мълчал. Важната особа, повтаряла фразата и прехвърляла сричка след сричка. Накрая стигнла до следния извод.
– Полуумното дете е на дивана.
След което възмутено изхвърлил Пушкин.

Един ученик отишъл при своя духовен наставник и го попитал:
– Учителю, Вие ме съветвате всеки ден да повтарям фразата: Аз приемам с радост моя живот“. Аз я повтарям всеки ден, усърдно и доста често, но защо нищо не се променя? Какво да правя?
Учителят мълчаливо поставил пред младежа първите попаднали под ръката му предмети – лъжица, чаша, свещ и казал:
– Кое от тях избираш?
– Лъжицата, – казал ученикът.
– Сега го кажи пет пъти, – помолил го учителят.
– Аз избирам лъжицата, аз избирам лъжицата, …. – и така пет пъти младежът повторил фразата.
– Ето виждаш ли, – казал учителят, – можеш и милион пъти на ден да казваш, че избираш лъжицата, но тя няма да стане твоя. Трябва да протегнеш ръка и да я вземеш.

Учител и запален рибар уловили малка платика. Учителят погледнал платиката и казал на рибаря да я пусне обратно в реката.
Въпрос: Какво е казал учителят на платиката?
Време е да помислите малко. Е, не се напрягайте толкова, не е толкова трудно. Мислете логически!
Отговор: Ит етилетидор с макач ет ерту, ищък в ис иди.
Коментар: Задата се решава напълно логически. Като рибар учителят иска да хване голяма платика, а не малка. Така че учителят може да каже тази фраза характерна за учителите.