Сократ е казал, че ако някои иска да измени света, трябва да промени себе си и че никой не ти е враг, но всеки човек ти е учител.
Защо ни е трудно да „се задвижим“, за да разберем смисъла на тези мъдри думи, звучали преди 2,4 хиляди години.
Ние всички се учим едни от други. Обиждащите и обидените, оскърбяващите и оскърбените, унижаващите и унижените, влюбените и отхвърлените, всички са учители едни на други.
Тогава защо е необходимо да търсим „изкупителна жертва“ или виновник за нашите беди?
Предоставят ни се различни ситуации. Може това, което е станало с нас да ни изглежда лошо, но само по себе си то ни дава ключ за освобождение от някоя скрита травма, която ни пречи да бъдем щастливи и да растем духовно. За това неприятните хора, създавайки ни достатъчно проблеми, могат да се окажат нашите най-добри учители.
Проблемът не е в хората около нас, а в самите нас. За да ги промените, трябва първо да въздействате на себе си.

Един учител учил учениците си, че чувството за вината във всичките си проявления е пагубно чувство, което трябва да се избягва.
– Но не трябва ли да мразим лошите си дела?- попитал един ученик.
Учителят тъжно поклатил глава:
– Ако ти постоянно се упрекваш за своята вина и не можеш да си простиш това, което си направил, то ти не мразиш постъпката си, а самият себе си.

Един учител често предупреждавал учениците си да не вземат прибързани решения или да слушат безразсъдни съвети. Той казвал:
– Докато не проникнете в същността на проблема и  нямате съмнение, че постъпвате правилно, не правете нищо. В противен случай ще изпаднете в положението на глупавия селянин.
– А какво е станало с него? – попитали учениците.
– Неговият дом бил на върха и отвсякъде духал жесток вятър. Селянинът мислел, че вятъра се появява, защото високите дървета се люлеят насам на там. Ядосал се и решил да ги изкорени. Така лишавайки дома си от последната защита срещу вятъра в дома му станало още по-студено и ветровито.

Един ученик попитал учитяля си:
– Учителю, защо не ни давате знанията на готово, както правят другите, а ни принуждавате да мислим, да размишляваме и да дообмисляме всичко.
Учителят, както обикновено не отговорил директно на въпроса, а попитал ученика:
– Кажи ми, ако трябва да стигнеш до място, в което никога не си бил, какво ще направиш?
– Ще се обърна към някой, който познава това място – отговорил ученика.
– Какво предпочиташ, да те отведат до това място със затворени очи и там като пристигнеш да ги отвориш или предпочиташ да те заведе знаещ човек, като ти предостави възможност да запомниш околността и те остави сама да се оправяш, като от време на време ти помага да намериш правилната посока?
– Разбира се, по-добре е да ми помогне и ориентира знаещ човек, –  казал ученика.
– Но защо ти е да знаеш и да разбираш всичко това?
– Е, как? Ако следващия път попадна там, и нямам водач няма да мога да се ориентирам и да се насоча в правилната посока. Но ако аз съм бил там, няма да имам никакви трудности и всичко ще бъде много по-лесно, отколкото на някой, който не знае и лесно може да се заблуди. Ако ме заведат до непознатото мястото със затворени очи, то мога да се усъмня, че водача ме е довел не там , където трябва, защото аз няма да видя нито указателите по пътя, нито името на мястото.
– Ти сам си отговори на въпроса, – засмял се учителя. – Да знаеш целта, не означава да се добереш до нея. Трябва да знаеш пътя към нея и са ти нужни сили, за да изминеш този път със собствените си крака. Разбери, никой няма да ни носи на гърба си.
Ето за това ви уча на проницателност и да усещате нещата, така че мен ако ме няма вече, вие сами да се оправяте във всяка ситуация. Искам сами да научите да намирате източника на знанието. Нима мислите, че цял живот ще ви водя за ръка? Именно така задавайки ви въпроси, ви уча твърдо да стоите на краката си и ви подготвям за самостоятелен живот.
Да знаеш нещо и да го разбираш са две различни неща. Можеш да научиш всичко написано по даден въпрос, но по-добър за разрешаването му няма да станеш. Можеш да знаеш крайната цел, но ако не знаеш как да достигнеш до нея, няма да я достигнеш. Знанието, което си усвоил трябва да го живееш ден след ден, а пътя, по които вървиш към целта е нужно да го извървиш крачка по крачка. Заученото знание, за което не сте положили труд, нито сте го опитали на практика, не струва нищо и никой няма да го оцени. Колкото повече сила изразходваш за нещо толкова повече го цениш. Чуждото, неизживяно знание е като фалшива монета, тя прилича на истинската, но с нея не можеш да купиш нищо.

Веднъж един млад монах вървял по брега на морето с учитела си и му задавал различни въпроси. Но в действителност той искал да узнае, какво мисли стареца за силата на неговата вяра и дали го смята за най-добрия си ученик? В края на крайщата, светия старец взел само него на този дълъг поход. И те всеки ден, не знаейки почивка, вървели по пътя.
– Учителю искам да пия, жаден съм, – казал ученикът.
Старецът спрял, помолил се и казал:
– Пий от морето.
Ученикът послушно загребал вода от морето и едва не извикал от радост. Вкусът на морската вода не бил солен или горчив, а сладък, като от извор. Той се втурнал към морето да напълни съда си с вода, за да има за из път, ако ожаднее.
– Какво правиш? – учудил се старецът. – Или ти се съмняваш, че Бог не е само тук, а и на всякъде?
Ученикът отново отпил от своя съд и веднага изплюл водата, тя вече не ставала за пиене.
– Виждаш ли, братко, че дълбочината на твоята вяра може да се измери само с една глътка вода, – казал стареца, като по този начин отговорил на всичките му въпроси.