В неделното училище говорели за плодовете на духа в тялото. Чели стихове за това, че всеки орган и член на тялото е полезен за живота му.

Когато учителката помолила децата да разкажат за ползата на всяка част от тялото си, 12 годишно момиче отговорило следното:

– Ръцете са полезни за тялото, защото поднасят вилицата и лъжицата с храна към устата. Краката също са полезни, защото ходят да пазаруват в магазина. Устата сдъвква храната…..

– А как смяташ, ти каква част от тялото Христово си? – попитала учителката момичето.

– Аз навярно съм част от косата. Вярно е, че косата не прави нищо, но за това пък украсява тялото.

Венета сериозно бе притеснена.

– Скарахме се, но аз не съм виновна, – тревожеше се сериозно тя. – Каквото ми поръчаха, това и направих. Началничката ми цял месец, не можеше да ми даде необходимите материали. Е, да аз съм неквалифицирана, нищо не умея, за какво са ми необходими материали? Е какво да се прави, трябва да пиша ново заявление за подходяща работа.

Ръководителката ѝ, чувствителната и приятелски настроената към хората Елена Данаилова буквално днес крещеше:

– Това прехвърля всякакво търпение … Щом говориш с такъв тон, означава, че нямаш желание да се поправиш. Така и ще продължиш навярно. Днес ще напиша бележка, за това, че ти не съответстваш за това място.

– Но аз не съм виновна, – повтаряше си Венета. – трябва да се успокоя. Защо ми е толкова тежко на душата?

Вечерта Венета бе със свои приятели. Те веднага усетиха, че нещо ѝ тежеше.

– Ти днес, скъпа не си с нас, някъде другаде витаят мислите ти. Какво се е случило?- попита съчувствено Дико.

Тя накратко им разказа случилото се. Приятелите ѝ се мъчиха да я успокоят, но в главата ѝ звучаха още думите на Елена: „Говориш с такъв тон ….“

– Да бях груба, – каза Венета – смятах, че незаслужено ме обиждат.

– От онова, което препълва сърцето, говорят устата, – засмя се Пламен.

– Ако в моето сърце има излишък от гордост и равнодушие, то и тона на моите думи е бил такъв, – каза примирено Венета.

– Нервните хора са чувствителни и реагират бурно, – допълни Мая.

– Така е, – съгласи се Венета, – работата на Елена Данаилова е много напрегната. Края на годината е, има доста проблеми, гонят ни срокове, а аз употребих неуважителен тон.

Решиха да се помолят за случая.

На сутринта в главата на Венета дойде гениално решение на проблема. Тя бързо скицира нещата и ги изпрати по електронната поща на Елена Данаилова. Освен писмото тя усещаше, че трябва да позвъни на шефката си, но не ѝ се искаше отново да слуша упреци. За това застана в молитва и поиска помощ от Господа.

След това позвъни.

– О, здравей, – Елена Давидова радостно се отзова на позвъняването ѝ. – Видях новите ти идеи! Ти си направила много повече, отколкото очаквахме отначало. Отлично си се справила със задачата.

– Радвам се … да го чуя, – смутено каза Венета, – съжалявам, че вчера така ви разстроих, всичко добро.

Но Елена Данаилова продължи:

– Много ти благодаря, че ми се обади! Надявам се да се видим пак, нека има мир между нас. Много ти благодаря, че ми звънна!

Когато Грибоедов написал „От ума си тегли“, го посетил баснописецът Иван Крилов.

– Ще ви покажа един свой ръкопис, – казал Грибоедов.

– Добре по-късно ще го прегледам.

– Не, не аз ще ви прочета своята комедия. Ако още първата сцена не ви хареса, аз ще прекъсна да чета. Не се притеснявайте.

– Тогава почвайте, – подканил го баснописецът.

Минали час-два, а Крилов седял на дивана, свел глава на гърдите си.

Когато Грибоедов свършил ръкописа си и въпросително погледнал Крилов, го поразила го промяната, която била изписана на лицето му. Очите му блестели, а беззъбата уста се усмихвала. Той държал копринена кърпичка, с която се готвел да избърше насълзените си очи.

– Не – заклатил тежката си глава баснописецът. Това цензурите няма да пуснат. Те за моите басни се пазарят, а това е много по-негативно и силно. В наше време за подобна пиеса биха ви изпратили на заточение в Сибир.

Мария пътуваше във влака с три годишния си син. Беше препълнено, но младата жена играеше с детето си и общуваше с пътниците, за да убие времето.

– Мони обича да общува с хората. Пита ги как вървят работите им. Хвали някоя хубава прическа, – казва с гордост майката за сина си.

По време на пътуването Мария обясняваше на детето си:

– Ти си вече голям и трябва да се държиш прилично пред хората. Когато кашляш, ето така с длан трябва да прикриваш устата си – и майката поставяше ръка на устата си. – Хубаво е да казваш на хората „моля“ и „благодаря“……

Пътят бе дълъг и изморителен. И Мони скоро заспа в ръцете на майка си.

В този вагон пътуваше баща на четири деца, които бяха станали вече големи и самостоятелни хора. Той бе изморен, връщаше се от работа, но разговорът на Мария със сина ѝ му привдигна настроението и той реши:

„Тази жена с детето си направи вечерта ми приятна, защо да не направя това и за нея?“

Когато този мъж се отправи към вратата, той ѝ подаде навит лист с думите:

– Изглежда сте го изтървали.

Мария бе уверена, че нищо не е изтървала, но с любопитство разтвори листа.

Там имаше 5 лева и бележка: „Почерпете се за моя сметка. Вие сте прекрасна майка, обучаваща сина си на добри маниери. Имам дъщеря на вашата възраст. Надявам се тя да стане добра майка като вас“.

Тези думи докоснаха силно младата жена и очите ѝ се насълзиха.

– А аз постоянно се притеснявам, че не правя нещата както трябва, – каза си Мария. – Понякога си мисля, че съм прекалено строга с Мони, а понякога, че много му позволявам.

Тя се огледа да благодари на възрастния човек за добрите думи, но той вече бе слязъл.

Забързани мъж, жена и двама младежи влетяха през портата на едноетажна къща, оцветена в червено. На вратата ги срещна засмяна Невена:

– Айде, от кога ви чакаме. Ще извинявате, но бяхме много гладни и почнахме вече.

– Не се притеснявайте, – поде Васил, едър и снажен мъж с посребрени вече коси, – ние ще си го наваксаме.

На трапезата ги чакаха дядо Стоил и едрия здравеняк Борис. Те вече работеха усилено с лъжицата, гребейки вкусния фасул от чиниите си.

Масата бе отрупана с пълнени чушки, сърми, тиквеник, туршия, фъстъци и какво ли не, всичко необходимо,като за Бъдни вечер.

Невена бързо настани новодошлите и започна да раздава на всеки от тях по чиния с фасул.

– Дай хляба, да го разчупя, – извика дядо Стоил.

Не го свърташе на едно място.

– Искам да видя на кого ще се падне парата., – засмя се старецът.

Донесоха му питката и той започна да раздава парчета от нея на всички. Всеки ровеше в парчето си с хляб. с надежда да открие монетата в нея.

Изведнъж дядо Стоил извика:

-Вижте – и високо издигна хванатата в плен от хляба стотинка, – у мен е парата тази година. Внимавайте добре. Пак ще имам какво да ви дам и тази година. Парите са важно нещо, без тях си никой.

– За какво са ти пари? – попита дошлата жена, тя се казваше Руска.

– Како, – обади се Невена, – ако не ти трябват пари, дай ги на мен, аз знам какво да ги правя. Колкото дойдат, …..

– Не я слушай, – каза дядо Горан, – всичките ще ги похарчи не ѝ давай нищо. Я дайте виното, което правих тази година. Хубаво вино съм направил. Само опитайте.

Мъжете надигнаха чашите и одобриха:

– Сладко е и има приятен аромат.

– Това е, трябва да знаете как се прави истинско вино, не като купешкото.

Виното се разигра в жилите на стареца и устата му не млъкна. Раздаваше съвети, укоряваше, връщаше се към стари болезнени спомени, ….

На масата обстановката малко се нажежи. Чуваха се отделни подвиквания:

– Ти мен уважаваш ли ме…

– Какво имаш против мен ….не вярваш, че съм се променил …

– Никога не съм казвал лошо за теб..

– Разбери, така не се живее….

Наложи се да се намесят и жените, но положението не се оправи.

Тогава Руска се надигна и си тръгна с единият о синовете си и съпруга си.

Празникът бе провален, семейството отново бе разединено, от стари кавги, не простени обиди и гневни думи.

Виното винаги е било голям раздорник, то не признава толерантност, добър тон и отстъпчивост. Може би хора, които не могат да носят на пиене, не бива да надигат често чашата.

Празникът си е празник, нима не ни стига болката и мъката на ежедневието …