Най после един свободен час. Зарадвана Евгения седна на фотьойла и взе бродерията си. Това бе едно от любимите ѝ занимания, а днес започваше една интересна фигура, за която трябваше да приложи голяма доза търпение, за да стане, както трябва.

Някой звънна на външната врата. Евгения с нежелание тръгна да отваря, някой бе нарушил тихото ѝ кътче. По петите я следваше десетгодишната и дъщеря София.

На дъжда, без чадър и връхна дреха стоеше млад човек с папка в ръце.

– Извинете, – учтиво каза младежът, – аз събирам пари за Фондация „Грижа за деца със специални нужди“.  Нашите организации се срещат директно с  уязвимите и бедни хора.

Бързайки да се върне към любимото си занимание Евгения учтиво, но бързо каза:

– Съжалявам, но не мога да ви помогна точно днес.

След това бавно затвори вратата.

София погледна изпитателно майка си и попита:

– Защо нищо не дадохме на този човек? Той ходи в студа и дъжда, за да събира пари за бедните.

Сърцето на Евгения се сви.

„Егоизмът ми попречи да използвам тази възможност да помогна на някого, – каза си тя. – Какъв пример дадох днес на дъщеря си?“

Малко по-късно София подаде на майка си рисунка. Тя бе озаглавена: „Човекът с голямото сърце“. На нея София бе изразила чувствата си от срещата с младежа на вратата.

„Трябва да взема пример от нея, – помисли си Евгения. – Това е важен урок за мен. Ще го помня докато съм жива“.

През следващите години София продължи да рисува, когато нещо я развълнуваше, а Евгения внимаваше да не пропусне нито една възможност да се прояви като щедра християнка.

Колкото е по-стар човек, толкова повече той не може да чуе звук с честота по-голяма от 16 кХц.

Този принцип използват полицаите в западните страни, за разгонване на тълпи от подрастващи, защото само младежите чуват този високочестотен звук, а възрастните не, с малки изключение.

Но по-късно подрастващите са успели да обърнат този феномен в своя полза. Те поставят на телефона си специална мелодия и така могат по време на урока да получат  SMS-и, без учителите нещо да заподозрат.

На излизане от църквата, след богослужението, Георги се запозна с една 95 годишна жена. Това запознанство прерасна в приятелство.

Младият мъж се надяваше с посещенията си в дома ѝ да направи дните ѝ по-радостни.

След три години тя почина. Тогава Георги осъзна какво се бе случило през тези три години и констатира:

– Имам още много неща да науча. През тези години, когато я посещавах, преди тя да си отиде, аз съм надценявал ролята си в живота на тази прекрасна жена.

Той разроши с ръка косата на главата си и продължи размишленията си:

– Всъщност тя ми даде много повече, отколкото аз на нея. Чувствах я много близка въпреки големите различия в годините, социалния статус и образованието. Това е един голям урок за мен. Въпреки всички различия ние можехме да бъдем приятели, да намираме общи теми за разговори.

Георги си спомняше как тази жена го посрещаше още на вратата, как се приближаваше на количката си с грейнала усмивка на лицето.

– Беше голямо удоволствие да слушам нейните разкази, – тъжно се усмихна младежът. – Те бяха изпълнени с богат духовен опит.

– Бог ни събра, – казваше тя. – Божия Дух е слязъл над нас.

Георги си спомняше нейните напътствия:

– Трябва не само да четем Библията, но и да я живеем.

– Знам, че сега тя е с Господа, – възторжено каза Георги.  – Но как да я почета най-добре? Може би трябва да разкажа на всички младежи онова, което тя е споделила с мен. А защо не?

Тя беше от хората, които помагаха на младите като Георги да се приближават към Бога и да бъдат верни на Словото Му.

Нека да обичаме другите така, както Бог ни обича..

Сутринта Румен стана рано и се отправи по дългите прашни пътища на страната. Той вече втора година посещаваше новообразуваните църкви в района.

Денят беше горещ и Румен загуби посоката, в която трябваше да върви, за да стигне църква, в която да изнесе поредния урок.

Макар че беше закъснял, се наложи още няколко часа да чака, докато вярващите да се съберат, под сянката на едно огромно дърво.

Изпяха няколко песни и урокът започна. Румен говореше, но имаше усещането, че всичко се проваля. Хората срещу него изглеждаха отегчени. Сякаш това, което говореше изобщо не достигаше до тях.

„Може би преводът на думите ми, не е достатъчно ясен“ – помисли си Румен.

Когато се прибра, той беше изтощен, но застана на колена и попита Господа:

– Боже, какво правя тук?

След няколко седмици Румен, с група вярващи, отново отиде в това село. Една жена от неговия екип се заговори с човек от селото.

– Аз съм християнин, – каза мъжът.

– Чудесно, – каза жената. – А от колко време?

– От три седмици.

– Наистина ли? – попита изненадано жената. – А как стана християнин?

Мъжът посочи с пръст Румен:

– Този човек дойде и ни каза за Исус ……

Румен трепна.

„Какво излиза? – помисли си той. – Когато мислех, че урокът се е провалил, този човек е повярвал.  Явно успехът в християнското служение не зависи от моите възможности, а от това да съм на разположение на Божия призив“.

Румен се усмихна и радостно възкликна:

– Реколтата е в Божията ръка, Исус ме е призовал да посея семето на вяра. Единственото, което трябва да направя е да Го следвам.

Верността е по-важна от успеха и нашата готовност от възможностите ни.

Дядо Петър бе на 87 години. Той много обича да храни птиците и малките животни.

Един ден го посети синът му Младен. Старецът таман беше сложил храна на определените места, където идваха дивите животни, но вместо тях дойдоха десетина врани.

– С храната, която поставяш, събираш тези неприятни птици край дома си, – скара му се Младен.

Дядо Петър се усмихна топло и нежно:

– Дори и враните трябва да ядат,

В този ден Младен научи нещо важно. Той смутено наведе глава и се замисли сериозно.

– Това трябва да го прилагам, – каза си младият мъж, – когато помагам на хора, с които трудно се разбирам.

Баща му го погледна развълнувано и тихо каза:

– Лесно е да протегнеш ръка на тези, които обичаш, но знай, че всеки човек заслужава по добро отношение, любов и подкрепа.

– Да обичаш ближния си, – въздъхна Младен, – не винаги е лесно.

– Любовта ми към животните е като Божията любов към нас, – поклати глава старецът. – Тя е щедра и безусловна.

– Само Бог може да води сърцата ни така, че да отразяваме в живота си Неговата любов.

Баща и син стояха един до друг. Последните лъчи на следобедното слънце се отразяваше в грейналите им лица. Те вече не спореха, а се разбираха напълно.

– Благодаря ти, татко, за днешния урок, – каза Младен навел глава пред баща си. – Ти ми показа нагледно, какъв трябва да бъда, за да съм верен последовател на Исус. За напред ще проявявам по-голяма любов към всички хора, независимо дали са ми симпатични или не.