Филмът по телевизията бе прекъснат от поредните реклами.

В повечето случаи те отегчаваха Тотьо, но други предизвикваха желание да притежава предлаганото.

Грозната истина бе, че той не винаги имаше достатъчно средства, за да задоволи породилите се копнежи по една или друга стока.

За съжаление похотта на очите никога не се утолява.

Един ден Тотьо си каза:

– Колкото повече гледам, толкова повече ми се иска. Това, което виждам влияе на времето и ресурсите ми.

Осъзнавайки, че има избор Тотьо реши:

– Ще обръщам глава, ще затварям очи или ще си тръгвам. Избирам да се съсредоточа към това, което е правилно.

Оттогава Той започна да определя какво да гледа, кого да слуша и какво да допуска до ума си.

Нека всеки от нас мисли и допуска неща, които са истинни и благородни, справедливи и чисти, прекрасни и почтени, а това може да стане единствено ако изпълваме умовете си с Божието Слово.

Бъдете проницателни и направете правилния избор.

Дядо Христо седеше с внука си в двора. Двамата обичаха да беседват на различни теми.

Старецът бе сладкодумник, а внукът добър слушател.

– Днес си спомних една много стара история, – започна дядо Христо.

Внукът наостри уши и се приготви да чуе нещо интересно.

– Една възрастна двойка живеела в стара фермерска постройка. Те нямали достатъчно пари за ремонт и всеки момент домът им можел да се срути над главите им. Не стигали средства за храна, лекарства, да не говорим за отопление в студените зими. След като умрели, в имота им открили нефт. Представяш ли си, през всичките тези години, в които едва са свързвали двата края, те са живеели върху скрито богатство!

– Тъжна история, – констатира внукът.

– А знаеш ли, че много от нас християните живеем като тази стара двойка?

– Не вярвам, – противопостави се внукът.

– Нали някои казват: „Бог ме е спасил и някой ден ще отида на небето“?

– И какво лошо има в това? – тръсна глава малкият.

– Духовно бедните християни не използват Божията благодат, която е достъпна във всеки момент от живота им. Нима е нужно да чакаме да идем на небето, за да се радваме на богатствата на благодатта, които Господ вече ни е дал в изобилие?

– Аха, – съгласи се внукът. – То си е така.

– Освен това, – дядо Христо подръпна единия си мустак, – истинското богатство не се измерва с банковата ни сметка, а с Божията благодат. Ние сте получили Христовата праведност, прошка на греховете си, осиновяване като Божи деца, силата на Светия Дух, която обитава във нас и вечно наследство. Като сънаследници с Христос, ние имате достъп до Божите богатства, които включват неизразима радост, безусловна любов и мир, който никой ум не може да схване.

Внукът се засмя и добави:

– Прав си, дядо!

А вие не чакайте да идете на небето, а черпете от Божествените благословения всеки ден в живота си.

Защо не започнете да правите това още днес?!

Наум бе сериозно притеснен. Отново бяха се подиграли на начина му на мислене.

Той седеше сам в стаята и разсъждаваше на глас:

– Не възприемат мислите и действията ми, защото съм християнин? Не, причината е в различните критерии.

Той започна нервно да крачи в стаята.

– Въпреки всичко не трябва да позволявам на света да ме притисне в собствения си калъп. Нужно ли е да имитирам начина им на мислене?

Наум поклати глава отрицателно.

– Техните разсъждения, метод на работа, стил и техника не пасват на Божия стандарт. Нужна ми е вътрешна промяна чрез обновен мисловен модел, който да демонстрира автентично богоподобие.

Наум осъзнаваше, че да живееш различно, означава да не мислиш, както тези, които не познават Бога.

– Исус не бе притиснат от тогава съществуващата система с целия си егоизъм. Животът Му бе изпълнен със служене на другите….

Наум разроши с ръка косата си и продължи монолога си:

– Нали и Словото казва да имаме това отношение, което имаше Исус Христос.

Най-накрая той стигна до следния извод:

– За да бъда истински служител на Бога, нужно е да се променя. Това, с което изпълвам ума си и давам на сърцето си, определя характера и качеството на живота ми.

Обещаваха силни ветрове, но на двамата приятели Спас и Младен им се размина. Е, вярно подухна малко, но не бе силно и бе за кратко време. Това им помогна да поседят пред блока и дълго да разговарят.

Спас погледна хитро Милен и попита:

– Според теб как се оформя това, което хората мислят и правят?

– Всеки от нас разполага с твърде много информация, – започна да разсъждава на глас Милен. – Умовете ни трудно обработват всичко това. Повечето от нас търсят експерти, други съвет от приятел, а трети се насочват към това, което им звучи най-правдоподобно.

– И кое е най-доброто, което можем да направим? – продължи да пита Спас.

– За да се предотврати тази сложност, нужно е да се подредят идеите, – предположи Милен.

– А не може ли всичко да се подреди във вид на стълба в ума?

– Защо точно стълба? – изненада се се Милен.

– За да повлияе на поведението и вярванията на хората, дадената идея трябва да бъде на най-високото стъпало. Там тя се запомня. Тези по-надолу нямат шанс и едва ли ще окажат някакво влияние, – обясни Спас.

– Тъй като повечето информация бомбардира умовете ни, кажи ми, кое е истина и в какво трябва да вярваме тогава?

– Трябва да осъзнаем, че се води битка за умовете ни, – усмихна се Спас. – Всеки ден сме атакувани с идеи, много от които са предназначени да повлияят на нашите мисли и вярвания.

– Да, но ние имаме избор, какво да слушаме и в какво да вярваме, – реагира нервно Милен.

– Така е, – съгласи се Спас. – Не трябва да позволяваме на хора да управляват живота ни. Достатъчно е да изпълваме ума си с Божието Слово.

Двамата замълчаха. Те бяха напълно убедени в това, което каза Спас.

Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..