Апартаментът на Лилов се намираше в тих квартал. Когато Росен стигна до него, небето бе натежало от дъждовни облаци и се чуваха далечни гръмотевици. Влезе в предверието и позвъня на звънеца на апартамента. Лилов веднага отвори вратата.

– Заповядай, – каза той.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

– Лилов, знаеш ли какво става изобщо?

– Успокой се, Росене. Всичко ще ти обясня.

Росен го гледаше изпитателно.

– Преди три години на земята са идвали представители от други планети  и са се срещали с представители на правителствата. Искали са да се премахнат ядрените централи и изгарянето на твърдите горива.

Росен слушаше заинтригуван.

– Пожелали са да се преустанови производството на петрол, химикали, каучук, пластмаси, – продължи Лилов. – Това означава закриването на хиляди заводи в целия свят. Световната икономика ще рухне.

– Защо са поискали това?

– Те твърдят, че ние замърсяваме вселената, разрушаваме земята и моретата… Искат да преустановим производството на оръжия, да прекратим войните.

– Че това съвсем не е лошо, – каза Росен

– Един човек е организирал група магнати от САЩ, Япония, Русия, Китай… за осуетяване на планове на гостите от космоса.

– С оръжие ли ще им се противопоставим? Та това е смешно.

Росен седеше мълчаливо. Беше потресен. Той се опитваше да преосмисли това, което му разкриваше Лилов, докато тътенът на гръмотевиците се засилваше.

– Искаш да кажеш, че правителствата подкрепят този човек? – недоумяваше Росен.

– Нека да кажем, че във всяко правителство има по няколко заговорници. И тази операция се провежда частно. Сега разбираш ли?

– Господи, правителствата не разбират ли, че…? – Той погледна към Лилов. – Ти откъде узна за всичко това?

– Много просто, – отговори Лилов спокойно. – Аз съм една от връзките им.

Чу се оглушителен тътен на гръмотевицата, блесна светкавица.
–  Това е лудост! Нима не осъзнавате, че те са прави?

Жена в бяло стоеше в стаята и слушаше. Тя не говореше, но мислите ѝ се вляха в съзнанието на двамата събеседници.

– Дойдохме тук, за да ви попречим да унищожите своята планета. Всички сме част от вселената.

Настъпи мълчание изпълнено със страхопочитание.

Стаята вибрираше от светлини и звуци.

Жената в бяло се обърна към Росен:

– Сега си отивам. Кажи на хората, че трябва да престанат да унищожават планетата, Росене. Накарайте ги да разберат.

– Но аз съм сам.

– Има хиляди като теб. Всеки ден броят им нараства. Един ден те ще станат милиони и тогава ще можете да извикате със силен глас. Ще опитате ли?

– Ще се опитам.

„Кажете на хората, че трябва да престанат да унищожават планетата. Така е, – мислеше си Росен. – Вече знам какво ще правя докато живея на този земя“.

И той се усмихна.

Бяха ни подгонили като глутница. Знаех, че ако се добера до нея ще се спасим. Тя беше дребна вещ, по-скоро приличаща на книга, от която струеше светлина.

Тичак като луда към искрящата книга. Когато стигнах почти до нея, някакъв лъч се стрелна от повътхността ѝ. Обхвана ме цялата. Започнах да се гърча, а в съзнанието ми идваха всички лоши неща, които бях направила. Заплаках, а усните ми шептяха: „Прости ми…..“ изреждах имената на всички, които бях огорчила и наранила.

Изведнъж ме обля силна светлина и в мен настъпи мир.

След мен дотича Влади. За секунди….. и с него се случи същото.

Нашата групата ни приближаваше, в очите им се четеше болка и страх. Те ни гледаха изумени. Изглеждахме им неестествено спокойни. Всеки, които застанеше в обсега на книгата, претърпяваше същата трансформация.

Тези, които ни гоненеха приближаваха. Чуваше се тътен. Всичко, до което се докоснеха се трошеше и смачкваше.

Продължихме пътя си. Пред нас се изпречи стъклена сграда приличаща на оранжерия. Стъкленият ѝ купол покриваше нещо полупрозрачно с неясна форма. Бързо намерих входа и се пъхнахме в нея. Видяхме стълби, по които бързо се изкачихме. Следваше коридор по който се понесохме напред.

Тези, които ни преследваха също влязоха в „оранжерията“. Не ги виждахме, но от грохота, с който се придвижваха ги усещахме.

Ето вече ни настигаха. Виждахме ясно първият. Той тичаше мощно и напористо.

Държах книгата и стоях обезсилена. Виждах следващия, който запотен наближаваше. Протегнах книгата напред и сноп лъчи излязоха от нея. Те се устремиха към първия, който вече ни достигаше. Изведнъж той зашочна да се гърчи и целия  да трепери. Викаше, но до нас думите му не достигаха. Изведнъж се успокои и ни се усмихна. Закрачи бодро към нас, но вече не изпитвахме страх от него.

Появи се следващият, гол до кръста, с пяна на устата. Този път не насочих книгата, но тя сама се фокусира върху втория нападател. и с него се случи същото, както и с първия.

Цялата група, която ни преследваше, стигна до нас. Но тези хора вече ни се усмихваха и протягаха ръце, за да ни прегърнат сърдечно

Сега вече знаехме как действа книгата, който беше в ръцете ни. Тя сияеше в мека наситена светлина и излъчваше лъчи, които ни караха да се обичаме и да се разбираме едни други.

Решихме с новооткритото „оръжие“ да тръгнем между хората, очаквайки да видим любящи и радостни лица.

Не не се шегувам. Той наистина може да пее.
Как звучи ли? Зависи. Понякога е дълбок, плътен тътен или писклив сопран.
Учените не знаят точната причина, поради която пясъка издава звуци. Според една от теориите това се случва, защото всяко зрънце е обвито с кварц, а той слепва песъчинките.
Когато стъпиш върху пясъчната дюна, ти разпръсваш пясъка и движението ти го кара да пее или да издава някакъв звук. Затова можеш да кажеш, че са пеещи, а не пясъчни дюни.