Тя беше от многобройните работнички, които  по цял ден на тънките си крачета събираха храна за мравуняка. Всяко малко парченце бе неоценимо лакомство през студените зимни дни, когато наоколо всичко ще бъде бяло, а вятърът безпощадно ще фучи, опитвайки се да обърка и заблуди всяко непредпазливо подало се насекомо.

Слънцето препичаше изобилно, но мравката бързаше. Други и бяха казали, че на близо има нива. Тя беше скоро ожъната, но от класовете се бяха отронили не едно и две зърна.

Малко зрънце се спотайваше между стърнищата. То се отрони от един клас, защото искаше да избяга. Бе слушало не един път приказки, че класовете ги отнасят заедно със зърната, след това ги отделят едни от други, а зърната мелели на брашно, от който месят пухкав бял хляб. Бе чуло, че някои от класовете се ронели още на нивата и така не всички зърна отивали в мелницата. Тогава то полюбопитствува:

– А какво става с тези, които остават на нивата?

– О, те загиват затрупани от земята под снежната пелена на снега!

Сърцето на малкото зрънце се сви от болка и мъка. Някъде от страни се обади един стар трън:

– Те умират, но от тях израстват нови класове пълни със зърна.

– Колко е хубаво това!

И зрънцето се замечта. Видя се в непрогледния мрак на черната земя. Заспа затрупано под завивката на пухкавия сняг и след време се събуди. То беше нежно стръкче протягащо ръст нагоре. Мина време и в него зашумяха безброй гласчета. Това бяха малките зрънца.

А сега лежеше на голата земя и си мислеше дали ще се сбъдне всичко, което бе видяло.

Мравката радостно опря крака в нивата и си каза:

– Най-после стигнах! Ще си почина малко и ще го намеря….зрънцето за моя мравуняк.

Докато си почиваше погледа й бе прикован от зрънцето, което лежеше близо до нея. Радост изпълни сърцето й.

– Какво ще правиш с мен? – попита зрънцето.

– Ще те занеса в мравуняка, а там ще послужиш за храна през зимата, – отговори мравката.

Едри сълзи закапаха от очите на зрънцето.

– Моля те, покажи ми милост. Ако се изпълни най-голямото ми желание, ще се върна при теб не само, а със сто такива като мен.

Така и стана.

Един човек живеещ на края на пустинята, посадил в градината си розов храст, който изобщо не цъфтял. Дълго чакал стопанина, но храста така и не цъфнал. И тогава човекът попитал розовия храст:
– Защо не цъфтиш?
– Защо да цъфтя?- удивено попитал храста. – А и защо трябва да цъфтя? Погледни наоколо никой не цъфти, Те са като мен камилски тръни и не цъфтят.
– Но ти не си трън.
– Как да не съм? Аз съм такъв, каквито са и те. Върху мен също има тръни, – отговорил храста.
– Не, ти си розов храст и трябва да цъфтиш, – не се отказвал градинаря.
По много начини човекът се опитвал  да убеди храста, че трябва да цъфти. Показвал му в енциклопедията рози и камилски тръни, доказвал му , че между тях съществува разлика, но нищо не помогнало.
Градинарят нямал повече сили и търпение да убеди храста, за това решил да си купи друг розов храст. Така в градината се появил още един розов храст.
– А, ето още един камилски трън като мен, – казал си първият розов храст. – Сега ще има с кого да си говоря, защото другите камилски тръни са далече и с тях не мога да общувам.
Двата храста бързо се сприятелили. Те си говорили много. Новодошлия разбрал, че приятелят му по някакъв много странен начин е възприел себе си за камилски трън, но въпреки абсурдното му твърдение не спорил с него.
Скоро пролетта дошла, а след нея и лятото. Новият храст цъфнал. Храстът, който се считал за камилски трън се удивил. Той не очаквал такова нещо. Но цветовете на приятелят му били толкова красиви, че стария храст ахнал и на неговите издънки се появили сълзи. При вида на тази красота сърцето му се изпълнило с радост.  Опиянен от нея той разцъфтял.