Клас като всеки клас, но точно в него имаше едно момче, което на никой не допадаше. Казваше се Петър Смиренов.
Как да го харесват другите, когато бе слаб, тромав и много смешен със своите огромни очила? Никой не искаше да дружи с него, нито го канеше в компанията си.
Виж, Виктор Юнаков бе съвсем друго нещо. Той бе висок, красив и атлетичен. Със своето остроумие и красноречие привличаше всеки към себе си. Виктор бе гордостта на класа.
Веднъж учителят Маринов поръча на Михаил:
– Това са поканите за предстоящия празник. Разнеси ги по домовете на по-възрастните хора в квартала. Кажи им, че ще се радваме, да ги видим между нас. Можеш да вземеш някой от съучениците си, да ти помага.
Михаил взе поканите и отиде при Виктор, очаквайки той да се съгласи да го придружи в тази важна мисия.
– Не мога, Мишо, – каза важно Юнаков. – имам тренировка, после ще разкарвам кучето, ще гледам онзи сериал, нали го знаеш, не мога да го пропусна. Трябва и домашните си да напиша.
Целият му ден бе разписан минута по минута.
Разочарован Михаил отиде и при други момчета от класа, но те имали неотложни задачи и му отказаха.
Тогава към него се приближи Петър и му предложи:
– Ако искаш, мога да дойда с теб и да ти помогна.
Михаил не разчиташе много на помощта му, но какво да прави, няма сам да върви?!
За негова изненада Петър се оказа много находчив и приятен в разговорите с възрастните хора. Той така интересно им разказваше за предстоящия празник, че всички обещаха:
– Непременно ще дойдем! Ако всички са като теб, вашето училище е добро място.
Между Михаил и Петър се завърза истинска дружба. Двамата разговаряха през целия път и споделяха неща, които пред друг не биха казали.
Преди да се разделят Михаил отбеляза:
– Петре, ти си много умен и добър човек. До сега не бях го осъзнавал.
Така Михаил си намери надежден и истински приятел за цял живот.
