На рождените си дни Тосканини се отказвал от всякакви почести и поздравляния.

Такъв ден прекарвал в интензивна работа, репетирал със оркестъра си програмата за предстоящите концерти.

Въпреки забраната на Тосканини, при маестрото се явил един от приятелите му и го поздравил. Между другото го попитал:

– Артуро, недей да криеш, на колко години всъщност ставаш на 86 или 87 години?

– Не знам, – отговорил Тосканини, – водя отчет на всички партитури, всички репетиции, всички плочи със записи на изпълненията на моя оркестър. Нима съм длъжен освен всичко това, да правя сметка и на годините си?

Паметта била най-големият дар, който притежавал Артуро Тосканини.

Един ден, когато станал от мястото на обикновен виолончелист и застанал на диригентския пулт за първи път първото, което направил, било да затвори партитурата лежаща пред него.

Операта „Аида“, която представяли тази вечер, била напълно съхранена в паметта му, въпреки, че той до тогава не се е качвал на диригентския пулт.

Той си спомнял не само нотите, но и всички знаци, които е поставил Верди за изразително звучение на музиката.

Ето това се казва памет!