Ангелина очакваше скъп гост. Щеше да я посети баща ѝ.

За това тя веднага се залови да почиства и оправя дома си. Купи свежи цветя, които разположи по стаите, за да изглеждат по-красиви.

– Исках домът ми да изглежда привлекателен, удобен и приятен за очите му, – влизаше от стая в стая тя, като оправяше по нещо.

Изведнъж я осени чудесна мисъл. Ангелина се усмихна и си каза:

– Ако се чувствам така за краткото посещение на моя земен баща, колко повече грижи би трябвало да полагам за дома си всеки ден, след като моят небесен Баща живее тук.

Тя въздъхна и продължи:

– Не умея много добре да подреждам, но съм мотивирана, че моята къща е и Негов дом. За това се старая да е чист и уютен. Няма нова електроника или подобни придобивки, но бих искала да е приятен за очите Му. Разбира се всичко това е съобразено с времето, с което разполагам и колкото ми позволява бюджета.

Тя плесна с ръце и се завъртя на място.

– Искам всеки, който прекрачи прага на моя дом, да разбере веднага, че тук живее Бог. Надявам се, Неговото присъствие да е очевидно от красотата в стаите и вътрешната атмосфера на топлина и любов.

Топлина заля всичко още от сутринта. Хората се радваха и стояха на припек.

Мони не го свърташе на едно място и се движеше неспокойно напред назад.

– Какво пак ти се върти из главата? – погледна го строго баща му.

– Каквото мисля, показва ли се навън? – попита Мони направо.

– Може да гори голям огън в душата ти и никой никога не идва да се стопли на него.

– Ама нищо ли не се забелязва? – Мони искаше да е сигурен сто процента.

– Околните могат да усещат само дима, но си продължават по пътя.

– За какъв огън ми говориш? В главата ми идват как ви ли не дивотии.

Бащата се усмихна:

– Страстите са ветровете, които изпълват платната на кораба. Понякога те потапят кораба, но без тях корабът не може да плава.

– На цяло се обърках, – сбърчи нос Мони. – Огън, ветрове, кораби, …. Мен ме интересува друго. Ако някой разбере какво мисля …

Мони се запъна, а баща му подсказа:

– Би се изчервил.

– Да, де, – Мони смутено наведе глава.

– Исках да те насоча към огъня, който трябва да поддържаш в себе си. Този огън, който ще накара някой да седне до теб и да чуе какъв пламък и жажда Бог е запалил в душата ти, за Него.

Слънцето щедро раздаваше светлината и топлината си, макар че бе късна есен, а Любомир се шляеше по двора.

Обикновено той се втурваше да помага на всеки. Паднал човек или наранено животно не би подминал.

Днес лицето му бе тъжно. Какво ли се бе случило?

Видя го баща му и се засмя:

– Защо са ти потънали гемиите?

– Помагах на Стоил за покрива и …., – гласът на Любомир се задави, бе готов да заплаче, но се въздържа.

– Всички се жадни за признание, – констатира бащата. – Помогнал си и си очаквал поне да ти кажат: “ Браво“ или да те похвалят, но то не се е случило.

Любомир погледна баща си. В очите му се четеше болка и потвърждение на думите му.

– Повечето от нещата се правят почти без свидетели, – продължи бащата, – така че няма кой да те похвали.

– Е, не съм чакал благодарност или каквото и да е, – замънка Любомир.

– И така трябва да е. Кой вижда часовете прекарани с пациент, страдащ от церебрална парализа? Кой те вижда, когато ринеш снега от пътеката на възрастна жена, която живее до теб? А когато напазаруваш за някого, прикован на легло или когато помагаш на дете, затрудняващо се в училище? Какво би казал да прекаран час на телефона с приятел, който иска да се самоубие?

Любомир завъртя глава в знак на съгласие.

– Но Бог вижда, – добави бащата. – И когато помагаш, Той се радва. Спомни си какво казва: „Зная твоите дела и любовта, и вярата, и служението, и твоето търпение, и че последните ти дела са повече от първите“.

– Така е, – съгласи се, вече поуспокоен Любомир.

– Не се притеснявай, ако помощта ти към другите не е оценена. Има Един, Който е силно развълнуван от това, което правиш. Бог ни дава сила най-вече, за да провъзгласяваме добрите новини на Евангелието и да затвърдим посланието с живот, който прави думите ни достоверни.

Навън бушуваше буря. Вятърът разкъсваше всичко което срещнеше по пътя си. Нямаше пощата.

Стихията удари с цялата си мощ по прозореца. Стъклото жално издрънча. Рамката не устоя и прозорецът се отвори.

Вихърът нахлу в жилището. Унищожаваше безмилостно всичко, което му се изпречеше.

Клара не помнеше какво каза той …..

Валери бе забравил какво отвърна тя ….

Но двамата стояха напрегнати. Бурята се бе пренесла в техните сърца и бушуваше унищожително.

Той се втурна и веднага затвори прозореца. Тя се усмихна с благодарност.

Двамата се спогледаха. По скулите на мъжа се открояваха бледи капки.

„Какво е това? – помисли си Клара. – следи от нахлулия дъжд или сълзи?“

Валери очисти с ръка прозрачната влага.

– Не съм и предполагал, че можем да се скараме така, – промълви тихо Валери. – Мимолетна искра, а такъв огън ….

– Когато няма любов и уважение, – тъжно се усмихна Клара, – кавгата се превръща в енергично взаимно самоизяждане.

– Звучи ми като канибализъм, – сбърчи нос Валери. – Омразата е сляпа. В такъв момент човек не чува и не вижда другия.

– И какво се оказва? – повдигна вежди Клара. – Душата и тялото не са в съюз с любовта и хармонията. Те стават насилствени съюзници, затворени в тъмница.

Сърцето на Клара се изпълни с топлина. Много ѝ се искаше да чуе птича песен в душата си.

Изведнъж тя осъзна, че влагата върху лицето на любимия бяха сълзи…

Клара сложи ръка върху неговата и стисна здраво пръстите му.

Това бе обещание, за цял живот. Заедно завинаги….

Слънцето грееше и излъчваше топлина, макар че бяхме още януари.

Днешния ден бе почивен, но в душата на Захари Спасов се таеше напрежение. Той бе излязъл да се разсее и поразвлече.

В парка срещна приятеля си Григор Смеянов.

– В какво време живеем само, – въздъхна тежко Захари. – Нервите ни са изпънати, като струни на музикален инструмент, до край и всеки момент могат да се скъсат.

– Откакто изобретиха електронните часовници много неща се измениха, – скептично додаде Григор.

– Че какво ни пречат часовниците? – попита Захари.

– Сега ние отделяме много време на умните си часовници, смартфоните и лаптопите си. Темпът на животът ни е станал по-бърз. Даже нашето „спокойно“ ходене се ускорява, – поясни Григор.

– Това е вярно особено за градовете, – съгласи се Захари, – а това оказва негативно влияние на здравето ни.

– Знаеш ли, – Григор вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – един професор бе казал, че ние се движим бързо и все по-бързо. И отношенията помежду ни са такива. Това енергично движение ни кара да мислим, че всичко може да стане веднага, на момента.

– Може ли изобщо да се контролира времето? – попита изпълнен със съмнение Захари.

– Тайната за управлението на продължителността за извършване на нещо, не се състои в това да се забързват нещата или да се забавят, – загадъчно се усмихна Григор.

– Тогава в какво? – очите на Захари искряха от любопитство.

– Единствено в пребъдването в Бога.

– Какво означава това? – недоумяваше Захари.

– Това е да прекараш повече време с Господа, – обясни Григор. – Този, Който ни е формирал, знае нашите цели и планове, най-добре може да ни упъти към най-добрият вариант.

– Тогава какво да правим? – Захари повдигна отчаяно рамене.

– Нашето време на земята не е вечно. И все пак ние можем да го управляваме разумно, не от гледна точка на часовника, но като даваме всеки ден на Бога. С Него ще бъдем навреме, сега и завинаги. Така и Моисей ни съветва да се обърнем с молба към Господа: „Научи ни да броим дните си, че да си придобием мъдро сърце“.