В офиса на малка компания разговарят канадец, полякиня и българин.
Полякинята разказва:
– Моя мъж работи в голяма японска компания за самолети. Там имат едно неофициално правило. Веднъж в месеца мениджърите от по-висок клас обикалят тоалетните на предприятията. Те не оглеждат самите тоалетни, а стените им. Ако не намерят клетви и проклятия срещу някой от мениджърите на средно ниво, се прави заключение, че този мениджър не е взискателен достатъчно към подчинените и подлежи на наказание, включително и уволнение. След свършване на проверката всички надписи се заличават.
Канадецът, като чу този разказ, каза:
– Да …. искаш или не искаш, трябва да бъдеш жесток и зъл в тази ситуация…..
Българинът веднага скочил и предложил:
– Какъв е проблема?! Тези средни мениджъри трябва да ходят един път в седмицата и да пишат на стените в тоалетната гадости за себе си!
Канадецът го потупал по рамото и добавил:
– Да, точно така! Много яко го измисли!
Всички погледнаха българина с уважение.

Петър стои в двора и вика, дере си гърлото с пълна сила:
– Лидка-аааа!
От прозореца се подава сънливата физиономия на Лидкиния баща.
– Тя легна да спи. Мога ли с нещо да ти помогна?
– Не, Лидка ми е нужна като жена!
След пет минути на двора излиза Лидка. Тя е с къса пола и полупрозрачна блузка.
Петър я поглежда смутено и казва:
– Знаеш ли, Лидка, ……. моята топка падна в женската тоалетна…….

Децата са много впечатлителни. Те улавят неща, които за нас възрастните остават почти незабележими.
Днес Деси и Пепи гледаха филмче, където рибката успя да се освободи от аквариума и отплува към морето пред дупката на тоалетната.
Изведнъж децата се сетиха за своята водна костенурка. Стана им много жално за нея. Извадиха я от аквариума и със съсредоточени и сериозни лица я пуснаха в тоалетната.
За щастие родителите забелязаха това навреме и измъкнаха нещастната костенурка от там.
След неуспешният опит, децата приближиха аквариума и Пепи със жален глас каза:
– Бедничката ми костенурка. …., – гледайки нещастно животинчето с болка продължи, –  Ти  никога няма да видиш морето.

В проектът „Умен дом“ проектантите решили да поставят определени сензори за управление на осветлението.
Те били два типа: едните реагират на присъствието на човека, а другите на неговото движение.
В коридорите поставили ключове откликващи на „движение“. Отминава човек и светлините угасват.
Но такива сензори решили да поставят и в тоалетната. За да не се седи в тоалетната на тъмно, трябва постоянно нещо да се движи, нещо да се поклаща, разклаща…..

Работният ден свърши и домакините се юрнаха към магазините. Ако кажехме, че това е точното време за образуване на опашки, щяхме да ударим джакпота.

Уморени с натежали глави от проблеми. Хората бавно пристъпваха един зад друг, за да вземат необходимите продукти за в къщи.

Една жена накупила доста неща, задържаше опашката като се чудеше, кое в коя торба да смести, защото те вече бяха препълнени. Мъж прехвърли 50-те неспокойно пристъпваше от крак и от време на време си гледаше часовника. Изведнъж вдигна глава, посочи ролките тоалетна хартия, които жената с голямо усилие едва набутваше в една от чантите и попита:

– Извинете, госпожо, за какво ви е това? – обходи опашката с поглед, усмихвайки се хитро и едва доловимо намигна приятелски.

Жената беше притеснена и ядосана. Тя изгледа войнствено мъжа и каза назидателно:

– Я не се правете на неандерталец! Какво използвате в тоалетната? – победоносно вдигна глава, искайки да каже: „На какъв ми се прави този. Ама и аз му го казах, както трябва“.

Мъжът, правейки се, че не разбира за какво го питат, добави невинно:

– Вода!

Жената почервеня като нагорещен вулкан, готов веднага да изригне, а опашката се залюля от едва доловим смях, който заплашваше да я залее.