Наталия често ходеше в козметичния салон на Рени. Там Тинка обработваше ноктите ѝ и ги лакираше. Момичето бе много общително и умееше да изслушва всеки.

Наталия бе стеснителен човек, тя скоро бе приела Благата вест и знаеше, че трябва да я сподели с някого. За тази цел бе избрала Тинка, но се притесняваше, че не знае как да я заговори на тази тема.

Преди да тръгне този ден към козметичния салон Наталия простичко се помоли:

– Господи, помогни ми да ѝ кажа за Теб.

Докато Тинка обработваше ноктите и Наталия прелисти едно списание и се спря на една снимка. На нея младо момиче представяше нов модел за сезона.

– Харесва ли ви? – попита Тинка. – Изглежда много добра за модел.

– Това е една моя, много близка приятелка, – отбеляза Наталия. – Тя е била модел в много известни списания. Преди няколко години тя бе чула за Исус и бе отворила сърцето си за Него….

И Наталия разказа как по-нататък са се развили събитията за приятелката ѝ. Спомена, че чрез нея тя също бе повярвала в Бога.

Тинка внимателно я слушаше, а след това сама пожела и с нея да се случи същото.

Наталия бе щастлива. На връщане към дома тя тихо си шепнеше:

– Господи, помолих Те да ми помогнеш да споделя Благата вест и Ти го направи. Благодаря Ти.

Разчитайки на Бог да ни помогне да обичаме околните, ще намерим възможности да споделяме истински вярата си.

Когато обичаме Исус, Той преодолява всичките ни слабости, за да прослави Отец. Божият Дух нека се движи в живота ни, за да споделяме смело Евангелието.

Мъжете се бяха яко разгорещили. Причината не бе горещото време.

Панайотов бе предложил интересна тема за разискване:

– Съществуват ли такива „половинки“ в света, който срещайки се образуват идеален съюз?

Отговора се люшкаше между „да и „не“, но окончателно спорът не беше решен.

Владиславов през цялото време мълчеше и само ги слушаше, но накрая не се стърпя и издигна глас:

– Аз съм музикант и свиря на цигулка.

Другите го изгледаха неодобрително, но той смело продължи:

– Възможно е някъде в света да се намира „идеалната“ цигулка, която пасва точно на мен. И вземайки я в ръце, всички биха се възхищавали от виртуозното ми свирене. Всеки друг музикант би си помислил, че ако вземе такава цигулка с нея би свирил така прекрасно.

– Какво искаш да кажеш със всичко това? – попита нетърпеливо един от мъжете.

Владиславов сякаш не чу въпроса. Той продължи доста напористо:

– Докато не намеря тази цигулка, правя нещо необмислено, като повечето хора.

– И какво му е толкова необмисленото?

– Почвам да изпробвам всяка цигулка, което ми попадне. От тях ще извличам какви ли не звуци: вопли на котка, скърцане на не смазана врата, рев и вой на буря в океана, ….

– Че какво лошо има в това?

– Това време за мен е пропиляно, – отговори Владиславов.

– Но защо?

– Нима търсенето е без значение?

Владиславов се усмихна и каза нещо много интересно, което доста впечатли мъжете:

– Това време трябва да употреба, за обучение в свирене на цигулка и когато срещна „истинската цигулка“, от нея ще извлека очарователна и завладяваща сърцата на хората музика.

Мъжете мълчаха навели глави.

– Ето такива са идеалните отношения, – поклати глава тържествуващо Владиславов, – но за тях е нужно обучение.

Бяха се събрали. Вълнуваха се. Обсъждаше се важна тема: „Как да не губим времето си“.

Първа поиска да се изкаже Годината:

– Във времето, когато съм аз, възникват много проблеми. Това не е само при мен, но се наблюдава в изминалите, а се очаква и през следващите години….. В заключение ще кажа, че трябва да се цени всяка секунда.

След това се изправи Денят.

– Съгласен с това, което каза Годината. Няма да да повтарям основните положения, само ще наблегна, че всяка секунда е важна.

Часът бе много кратък:

– Да, съгласен съм с предишните две изказвания.

Но минутата все пак успя да напомни:

– Трябва да се закриляме и пестим всяка секунда.

Накрая бе дадена думата и на самата Секунда:

– Трябва да запазим ….. – и приключи

Не успяха да запазят секундата. Явно само с говорене не се оправят нещата.

Темата на Петров бе за премахване на напрежението в колектива. Въпреки притеснението си, външно той оставаше спокоен и съсредоточен.

Стоейки пред хората той говореше дръзновено, но с благодат, смирение, доброта, а от време на време и с хумор.

Много бързо слушателите се отпуснаха. Леко започнаха да се усмихват, но дилемата, за която говореше Петров и те често се сблъскваха с нея, си оставаше:

– Как да охладим своите чувства, за да не нараняваме с думи? Как да се справим с киселото си настроение и да говорим благо?

Всички слушаха внимателно, защото се поставяха не само въпроси, но се предлагаха и начини за разрешаването им.

– Още цар Соломон е отбелязал, – наблегна Петров, – че „благодатните думи са медена пита, сладост за душата и изцеление за костите“. „Който е с мъдро сърце ще се нарече благоразумен. И сладостта на устните умножава знание. Разумът е извор на живот за притежателя му. Сърцето на мъдрия вразумява устата му и притуря знание в устните му“.

Да това бяха силни думи, които бяха казани точно на място. Всички бяха съгласни със тях.

– Защо такъв силен цар като Соломон ще отделя време, за да разсъждава върху начина, по който говори и се изразява? – питаше Петров. – Защото думите могат да унищожат всичко.

Муха да бръмнеше, щеше да се чуе в залата. Някои бяха прехапали устни, други бършеха чела, но ни кой не изпускаше от поглед говорителя.

– По времето на Соломон, – започна да обяснява Петров, – Царете са разчитали на пратеници, които са използвали благоразумни думи, не са преувеличавали нещата, не били груби, независимо от проблемите или обстоятелствата.

Петров направи дълга пауза.

– Би трябвало да се съобразим с думите на Соломон, който е казал, – продължи той, – че „плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа“. И какво следва от това?

Всички мълчаха и чакаха напрегнато.

– Ето какво. Ако позволим на Бога, когато имаме наболели теми, които водят до разгорещени конфликти, Той ще подслади думите ни и ще омекоти сърцата на срещуположната страна.

Павел често общуваше с баща си. За всичко се разбираха само една тема бе проблемна. Павел бе предал сърцето си на Господа и ревностно следваше Христос, а баща му бай Димитър нищо не искаше да чуе за Бога.

– Не вярвам на митовете записани във вашата Библия, – заявяваше категорично той.

Павел по всякакъв начин се опитваше да го убеди, че Бог има и това съвсем не са бабини измишльотини за успокоение на по-мекушавите, но всичко бе напразно.

Един ден бай Димитър пак засегна проблемната тема:

– Павка, ти си голям мъж вече. Имаш две висши образования, защитил си докторат, сега си преподавател в престижен университет. Как може да се завлечеш подир тия евангелисти? Къде ти е ума?

– Татко, това е истина, която всеки трябва да прозре ….

– Не ми говори пак твоите дивотии, – прекъсна го бай Димитър. – Казваш, че Исус е поел греховете ти на кръста вместо теб, добре, но ти всеки ден грешиш и продължаваш да грешиш.

– Татко, но аз се покайвам ….

– Ха-ха-ха и продължаваш да вършиш грешни неща, – засмя се бащата.

– Нали си християнин?! Защо съгрешаваш?

Петър наведе глава и дълго мисли. След това погледна баща си и отговори:

– Татко, аз съм като една недоизградена къща. Основата ѝ е здрава и стабилна, защото е изградена върху канара. Идват дъждове и бури, но не могат да я съборят, а строежът продължава ….

– И до кога ще строиш тази своя къща?

– Докато съм тук на земята, – усмихна се Петър, а очите му блестяха.

Бай Димитър махна с ръка, но за първи път се замисли сериозно върху думите на сина си.

Кой знае, той може също да е недоизградена къща, но каква основа си е избрал?