Денят преваляше и слънцето скоро щеше да скрие и последните си лъчи, които от срам, че закъсняваха, обагриха околните облаци в червено.
Група младежи стояха край един стар склад. Разговаряха по групички. Бяха им обещали, камион за разтоварване и пари веднага на ръка след свършване на работата. Като става дума за разтоварване не си мислете, че групата бе специално подбрана. Тя съвсем не се състоеше само от яки и силни момчета. Само двама се открояваха с масивната си мускулатура, сякаш бяха излезли от някоя древна Олимпиада, където преди минути са премервали силите си. Те обикаляха наперено и пъчеха „напомпените“ си тела.
Две момчета малко в страни от групичките нещо се побутваха и весело се смееха.
– Виж го тоя Перколес, – каза едното от тях, сочейки показващия мускулите си младеж наблизо край тях.
Навярно имаше предвид легендарния Херкулес от гръцката митология, като бе вмъкнал само малка добавка, за да подчертае дразнещото го перчене на младежа.
Другия се засмя и посочи с ръка едно високо, мършаво момче:
– Не знам за този, но виж онзи Хер Кокалес – каза той на приятеля си, имитирайки умението му да изменя името на Херкулес в зависимост от човека насреща.
Изведнъж едно от момчетата извика:
– Какво прави този малчо тук? Каква работа може да се очаква от него?
– Остави го, той е втора употреба, – засмя се един дебеланко и намигна на останалите.
Така и не се разбра, какво точно имаше в предвид пълното момче. Дали не приемаха сериозно работата му или че беше толкова дребен, та не очакваха да свърши кой знае колко работа.
Закачките и подмятанията продължиха, докато дойде камиона.
В тази надпревара между кашони, щайги и напрегнати момчешки тела се отличиха Хер Кокалес и онова невзрачно момче „втора употреба“. „Перколесите“ се криеха в настъпващата нощ и носеха по нещо от време на време, колкото да се каже, че и те са работили.
Сила се доказва, не чрез показност, а с истински дела.

Това е човек с травмирани звукови сензори. Обикновено той се защитава от варварските звукове и от тяхната какафония.
За аутистът най-комфортна се явява тишината. Само в такава благословена тишина се раждат божествени звуци.
Такъв, например, е бил Лудвиг Ван Бетховен, Той е оглушал напълно в края на живота си, но въпреки това не престава да твори. Работите му по никакъв начин не са израз на аутизма.
Може би глухотата му е реагирала на шумовите проявления на обкръжаващия композитора пейзаж.
Повечето от този вид хора обичат да четат. Предпочитат поезията, философията и научната фантастика.
В нощните бдения с отправен взор към звезното небе, край тълпящите светлини от осветителни тела, тези хора получават истинско наслаждение.

В центъра на Лондон са намерили  погребани хор от времето, когато е върлувала „Черната смърт“. Това се случило, когато прокарвали високоскоростна жп линия през града.
Телата били намерени при прокарване на тунел в района Charterhouse Square. До 15 март са изкарани 13 тела. Намерени в близост глинени изделия показват, че телата са били погребани в средата на XIV век.
По-рано археолозите са предполагали, че в покрайнините на Лондон могат да се намерят масови гробове от времето, когато там е върлувала чума. В новооткритата гробница скелети били подредени в стройни редици. Това, според експертите, показва, че телата са били погребани в началото на епидемията, когато броят на смъртните случаи е бил малък. В по-късните етапи трупове са били безразборно изхвърлени в масови гробове.
Образците от пробите на ДНК събрани от скелетите, могат да хвърлят светлина върху развитието и разпространението на щамове от чумата от времето на „Черната смърт“ до ден днешен.
Този гроб не е първият, който са открили археолозите. През април 2011 г. погребани хора са намерени до терминала Ливърпул Стрийт. Там са намерени стотици скелети.
Изграждане на  линията Crossrail на стойност близо 16 милиарда паунда е започнало през 2009 година. До 2018 г. високоскоростна железопътна ще събере 39 станции в Лондон и околностите. В момента изкопни работи са проведени на 40 обекта. Изграждането на линията е най-големият археологически проект в Обединеното кралство.

Основно живописта на Леонардо да Винчи касае портрета.
Леонардо е смятал, че художника на платното трябва да предаде две неща: човекът и състоянието на душата му. Като никой друг той е следвал този принцип в изкуството си.
Неговото майсторство се усъвършенствало и подобрявало не толкова в усвояване на тайните на живописта, а от дълбоките размишления, изследване на човешката личност и прилагане на новите достижения в науката.
В портретите на великият художник е изобразен не просто човека, а уникална личност със своите неповторими психически особености и форми.
Леонардо се интересувал не само от прекрасните женски лица, но и от „уродствата“. Срещайки на улицата грозни или недъгави хора, той не се отвръщал от тях и не ги презирал. Леонардо изучавал „аномалиите“ на човешките тела.
Художникът често канил такива гости в дома си. Хранил ги и ги развличал. Именно така той изследвал тайните на човешката мимика.
Леонардо много харесвал лица, отличаващи се с хармонията на формите си. Това намерило израз в картините му.

Много пъти съм ставал свидетел на един факт, който ме разстройва, когато мисля за него. Млади хора леко болни умират, докато възрастни на външен вид неизлечимо болни оживяват. Младите, които са по-силни би трябвало да оцелеят, а старците да отпътуват в отвъдното.

Ключът към разбирането на този феномен се корени не в анатомията, а в анализа на душата.

Жизнерадостни, силни и здрави тела са били свързани с дух, не намиращ никакъв смисъл в съществуването, без цел към която да се насочат.

Обратно, онези сбръчкани, изчерпани, уморени крайници притежават едно неизчерпаемо желание да живеят, защото знаят защо трябва да живеят.