Мечтата е една или няколко, такива всеки има от нас. Въпреки, че някои хора отричат, че имат мечта, те имат заветна мечта, не само моментно желание или някаква потребност. Уверена съм, че всеки пази дълбоко в душата си една единствена мечта.
Мечтаейки, ние се боим от промените и сами си слагаме препятствия на пътя към изпълнението на мечтите. Изглежда е по-лесно да носим цял живот мечтата си, отколкото да направим крачка и да я изпълним.
Човек започва да мечтае още от детството си. Но тези детски мечти приличат повече на обикновени моментни желания: нова играчка, лакомство или отиване до някъде.
Когато пораснем, мечтите ни стават по-дълбоки и перспективни. Нашите мечти могат да се променят с течение на времето и да се добавят нови.
Не е вредно да мечтаеш, лошо е ако не мечтаеш… Съгласете се, че когато човек мечтае, той живее, вярва и се надява, а не просто да съществува, плувайки по течението на живота.
Ако не мечтаеш, ти не се стремиш към нищо. Мечтата ти дава сила да устояваш в живота.
Запомнете, ако имате мечта в сърцето си, то ви е дадена и възможност да я изпълните. Стани от дивана, откъсни погледа си от телевизора и започни да действаш, за осъществяването ѝ. Пребори се с мързела си и предубежденията си.

Веднъж учениците дошли при учителя си и го попитали:
– Защо лошите наклонности лесно се усвояват от човека, а добрите трудно се придобиват и остават нестабилни в него?
– Какво ще се случи, ако здравите семена останат на слънце, а болните се заровят в земята? – попитал учителят.
– Добрите семена останали без почва ще загинат, а болните ще пораснат и ще дадат лош плод, – отговорили учениците.
– Така постъпват и хората. Вместо да правят тайно добри дела и дълбоко в душата им да растат добри кълнове, те ги остават на показ и така ги губят. А своите недостатъци и грехове, за да не ги видят другите, крият дълбоко в душата си. Там те растат и унищожават човека в самото му сърце.

Традицията да се носят брачни халки на средния пръст е дошла от египтяните, които са ги възприели от римляните и гърците.
Средновековните автори са предположили интересно обяснение на тази традиция.
През безимения пръст преминава «vena amoris» – вената на любовта, която идва направо от сърцето.

Нощната тишина се взриви от вик. Стотици уши го чуха и десетки сърца трепнаха. Викът се задържа над сънливата земя. Той крещеше и призоваваше. И десетки сърца се възмутиха, че никой не се втурна да помогне.
– Господи! Кога ще престане всичко това? – измъчваха се ушите. – Нима никой не чува? Защо никой не се намесва?
И десетки крака нервно крачеха в апартаментите си, също толкова ръце се свиваха в юмруци, а след това затискаха ушите. Но очите на любителите на зрелища, проникват през прозорците, опитвайки се да видят нощната трагедия.
– Някой трябва да помогне… – подсказва сърцето.
Но то се се свило от страх. Гласът на разума го заглушава, повлиян от страха:
– Но какво можеш да направиш сам?… Не е ли по-добре….
Да, имаше десетки крака, ръце, уши и сърца и само един вик. Нима никой няма да се престраши? Не! Нима липсват сили и умения?
О, не! Просто промени привичките си и иди на помощ! И тогава дребният, малкият и слабият се превръща в достоен и силен човек. И в този случай той се превръща в господар на положението.

Аз събирах звезди за теб от всички краища на вселената. Най-големите и най-ярките. Защото те обичах. И когато съзвездията заблестяха около теб, аз се дръпнах настрана, за да не видиш обгорените ми ръце и сърце.
Събирах за теб звезди и не мислех за благодарност, нито за възнаграждение, а само, че те обичам.
Но когато ти дойде след много години и разпиля в нозете ми своите звезди, осъзнах, че не напразно съм обгаряла ръцете и сърцето си.
И тогава разбрах всепобеждаващата сила на любовта….